Две хиляди и пета година. Едно почти забравено българско селце, изгубено сред широките равнини на страната, бе притихнало в ленивия следобеден унес. Юлското слънце безмилостно нагряваше покривите, докато керемидите сякаш побеляваха от жегата, а хората се бяха скрили в хладните коридори на домовете си, зад спуснати пердета. Над черния селски път въздухът трептеше и се вълнуваше като жива материя, наситен с мирис на нагорещена пръст, диви цветя и зрели ябълки от близката градина. В това задушно сияние само едно място изглеждаше като спасителен оазис — стара дървена беседка, почти приказна, скътана под дантелената сянка на вековна бреза. Там, на омекнал диван с избеляла тапицерия, бяха заспали, притиснати един до друг, две дребни телца — петгодишни близнаци, момче и момиче. По закръглените им бузки се бе разляла безгрижна усмивка, а дългите мигли хвърляха тънки сенки върху спокойните им лица. Малко встрани, облегнат назад на пейката, седеше вече посребрен мъж. С ловко движение на пръстите си той сви саморъчно направена цигара, димът лениво се издигаше в неподвижния въздух, а погледът му бе потънал дълбоко навътре — към онези заключени кътчета на паметта, където се пазеше далечната хиляда деветстотин седемдесет и втора година.
Тогава Радослав Витошки беше млад, енергичен и изпълнен с надежди до краен предел. Току-що бе получил дипломата си по агрономство и се бе върнал в родното си село. Местното кооперативно стопанство отдавна го очакваше като нужен специалист, а родителите му — като единствен и обожаван син. В сърцата им живееше проста и ясна мечта: да оженят най-сетне двадесет и седем годишния си наследник и да чуят в къщата детски смях и тропот на малки крачета. Обикновено Радослав отговаряше на подобни подхвърляния с усмивка и шега, но един ден нахлу у дома с такъв плам в очите, че всякакво съмнение изчезна — нещо съдбоносно се бе случило. Лицето му гореше, а усмивката му осветяваше стаята.
— Тате, ще се женя! — изстреля той още от прага, оставяйки родителите си безмълвни.
— Е, това вече е радост, чедо мое — запя майка му, разперила ръце. — Най-сетне ще се установиш, ще пуснеш корени, деца ще се народят, ще затичат из къщата… Каква благодат!
— Почакай, жено, — прекъсна я спокойно, но твърдо бащата, без да откъсва очи от сина си. — Кажи ни първо кого си избрал, момчето ми. Намери ли се тази хубавица, дето с един поглед те е вързала? По всичко личи, че те е хванала здраво…
— Тате… — въздъхна Радослав, а по лицето му се появи смутен руменець. — Хванала ме е, и още как. Само като я погледна… очите ѝ са като огън, стигат до самата душа. Такава е… че още сега бих я нарекъл жена си. Да повикаме Валентин Радославов? Нали той знае как се води сватовство, думите му тежат…
— Полека, сине — опита се да го укроти бащата, поклащайки глава. — Невести наоколо бол, колкото ягоди през лятото. Красавици — стройни, засмени, готови за венчило…
— Не! — отсече Радослав без колебание. — Не, тате. Моля те, иди при Неделчо Соколов, а аз ще хукна при Валентин. Нека още на разсъмване тръгнат да искат ръката на моята Ива Асенова.
— Защо такава бързина? — настоя бащата. — Няма да избяга момата, ще почака.
— Моля те, тате — гласът на Радослав потрепери от нетърпение. — Неделчо Соколов е уважаван човек, думата му тежи пред родителите на Ива. Ти иди при него, а аз тръгвам веднага…
И без да губи повече време, синът се обърна към вратата, решен още същия ден да задвижи събитията, които щяха да променят съдбата на всички.
