Обработен и uniquизиран текст – Част 1
Коридорът пред зала 7Б беше пропит със странна смес от миризми – евтин препарат за под, престояло машинно кафе и онова ледено напрежение, което се промъква под кожата и не те оставя да дишаш спокойно. Стоях до водния диспенсър, с пръсти, вплетени един в друг пред синята ми рокля, и се стараех никой да не забележи колко силно треперят ръцете ми. Очите ми бяха заковани в тъмно петно от разлято кафе върху мозайката. Броях секундите, докато събера сили да вдигна глава, без усещането, че ще се разпадна на парчета.
От другата страна на коридора гласовете се чуваха ясно. Смехът на Ростислав Лъвов се открояваше над приглушения шум на съда – същият онзи смях, който някога ми вдъхваше сигурност, а сега преобръщаше стомаха ми.
— Казвам ти, всичко ще приключи преди аперитива — самодоволно заяви Ростислав, с увереността на човек, който никога не е губил — Тя дори няма адвокат.
Неговият защитник, Атанас Дунавски, издаде кратък, сух смях. Дунавски изглеждаше точно както си представяш юрист, който взима по шестстотин евро на час и има кантора в престижен квартал: сивееща коса, подредена до съвършенство, костюм по мярка и италиански обувки, струващи повече от месечната ми заплата като училищен консултант.
— Това ни улеснява значително — проточи думите си той. — Хората, които се защитават сами, рядко осъзнават в какво се забъркват.
— „Про се“, нали така му викат? — повтори Ростислав, сякаш току-що бе открил нова играчка. — Когато нямаш пари за истинска помощ.
Смехът отново избухна. Към него се присъедини по-остър, премерен глас. Жанета Ковач.
— Любими, ти си толкова умен… — изрече тя. При Жанета всичко беше театър: смехът, преметването на косата, начинът, по който докосваше ръката на Ростислав, сякаш очертаваше граници.
Накрая не издържах и погледнах натам. Беше облечена в кремава рокля, която подчертаваше всяка извивка — напълно неуместна за съдебна зала във вторник сутрин. Гримът ѝ беше безупречен, косата — в идеални вълни. Изглеждаше като човек, отчаяно стремящ се да докаже нещо. Само че не знаех на кого. Може би на самата себе си.
Ростислав стоеше в центъра на малката си правна свита като монарх сред придворните си. Трима адвокати, двама асистенти — всички облечени сякаш току-що са слезли от корица на бизнес списание. Той носеше най-добрия си костюм — тъмносивия, който аз му бях купила за осмата ни годишнина с пари, спестявани от допълнителни часове работа. Иронията стегна гърлото ми.
Усети погледа ми и ми се усмихна. Усмивката не беше топла. Беше изражение на човек, убеден, че е спечелил битката, още преди да е започнала.
— Камелия — произнесе името ми като поздрав, но в гласа му имаше повече прощаване, отколкото приветствие. — Готова ли си?
Не отговорих. Нели Велизарова, най-добрата ми приятелка, която беше до мен и стискаше ръката ми толкова силно, че почти не я усещах, кипеше от гняв. Чувствах напрежението ѝ — сигурно искаше да каже нещо на Ростислав за арогантността му или на Жанета за нахалството да се появи на дело за развод. Но мълчеше, защото я бях помолила.
— Господин Лъвов — извика съдебният служител от вратата. — Може да влизате.
Атанас Дунавски кимна и приглади копринената си вратовръзка. Групата се задвижи като добре смазан механизъм. Ростислав вървеше отпред, изправен, излъчващ самоувереност. Жанета остана в коридора — официално нямаше право да присъства, но знаех, че ще намери начин да се промъкне на галерията.
— Да вървим? — прошепна Нели.
Поех дълбоко въздух. Папката в ръцете ми изглеждаше нелепо тънка. Вътре бяха събрани банкови извлечения, разпечатани имейли от обществената библиотека, снимки на нотариални актове и регистрации. Всичко, което бях събирала в продължение на шест месеца мълчалива, болезнена подготовка. Безсънни нощи с Гражданския кодекс, видеа за съдебни процедури, учене на бързи обороти.
Знаех, че съм в неравностойно положение. Знаех, че Дунавски ще се опита да ме обърка с юридически термини. Но знаех и нещо по-важно: истината беше на моя страна.
— Да — отвърнах, събирайки цялата си решителност. — Да влизаме.
Залата се оказа по-малка, отколкото си я представях. Тъмни дървени панели, флуоресцентни лампи, които бръмчаха непрестанно. Ростислав и екипът му заеха цяла маса, разпъвайки папки и лаптопи като военен щаб. Аз се насочих към отсрещната маса — сама. Поставих папката си и издърпах стола; металните крака изскърцаха по пода, прекалено силно в тишината.
Съдия Виолета Данаилова влезе през страничната врата и всички станахме. Беше около шейсетгодишна, със сива коса, прибрана в строг кок, и очила, окачени на верижка. От проучванията ми знаех, че има двайсет години стаж — строга, но справедлива.
— Седнете — каза тя и прегледа делото. — Лъвов срещу Лъвова. Прекратяване на брак.
Погледът ѝ премина от масата на Ростислав към моята.
— Господин Дунавски, виждам, че представлявате ищеца.
— Точно така, Ваша чест — отговори той, изправяйки се с премерена учтивост.
— А госпожа Лъвова? — съдията ме погледна. — Имате ли правна защита?
Това беше моментът. Точката, в която Ростислав чакаше да се спъна. Усещах погледа му в гърба си, самодоволната му увереност. Отворих уста, за да кажа, че се защитавам сама, че нямам средства.
В този миг задните врати се отвориха.
Звукът беше ясен, категоричен. Всички се обърнаха. Стъпки отекнаха по плочките — уверени, без бързане. Туп. Туп. Туп.
Мъж с тъмносин костюм, скроен съвършено, вървеше по централната пътека. В едната ръка държеше кожено куфарче, в другата — очилата си. Косата му беше посребрена по слепоочията, лицето — набраздено от бръчки, които говореха за опит, не за умора. Излъчваше онзи авторитет, присъщ на хора, видели всичко и неподвластни на страх.
Дъхът ми секна.
Симеон Радославов подмина масата на Ростислав, без да му хвърли дори поглед. Лицето на Атанас Дунавски побеля, сякаш бе срещнал призрак. Един от младите адвокати инстинктивно се изправи и веднага седна. Дори съдия Данаилова показа миг уважителна изненада.
Симеон стигна до моята маса, остави куфарчето и се наведе, за да целуне челото ми.
— Здравей, скъпа — каза тихо. — Извинявай за закъснението, движението беше кошмарно.
После се изправи, закопча сакото си и се обърна към съдията.
— С Ваше позволение, Ваша чест — гласът му изпълни залата, спокоен, но властен. — Симеон Радославов, защитник на ответницата.
Настъпи пълна тишина. Ростислав вече не се усмихваше. Изглеждаше така, сякаш е глътнал камък.
Шест месеца по-рано още вярвах в концепцията за „перфектните четвъртъци“.
Четвъртък означаваше, че уикендът е близо. Че Ростислав ще е в добро настроение заради петъчния си падел с клиенти. Че мога да приготвя приятна вечеря и може би да гледаме филм заедно.
В онзи четвъртък бях сготвила любимото му ястие — печена сьомга със зеленчуци. Подредих масата с платнени салфетки, запалих свещ, макар да нямаше повод. Домът ухаеше на розмарин и лимон. Преоблякох се, налях си чаша вино от Рибера дел Дуеро и преглеждах телефона си, когато той се прибра.
Мина покрай мен, без дума, и се затвори в спалнята.
— Вечерята е готова — извиках.
— Не съм гладен.
Това вече не беше изключение. Дистанцията, кратките отговори. Успокоявах се, че е от работа. Дълги часове в консултантската фирма, прибиране късно, тръгване рано. Опитвах се да бъда разбираща.
Изчаках двайсет минути. Сьомгата изстина. Накрая отидох при него.
Седеше на ръба на леглото, втренчен в телефона си с лека усмивка — усмивка, която отдавна не беше за мен.
— Няма ли да дойдеш поне да опиташ?
— Казах ти, че не съм гладен, Камелия — без да ме погледне.
Нещо в гласа му ме спря. Не беше умора, а раздразнение. Телефонът вибрира и усмивката му се разшири. Започна да пише бързо.
— Кой е? — изпуснах.
— Работа.
— От кога работата те кара да се усмихваш така?
Погледна ме студено.
— Какво намекваш?
— Нищо… просто… — замълчах, чувствайки се глупаво.
Стана с телефона в ръка и мина покрай мен към банята.
— Ще се къпя.
Остави телефона на нощното шкафче, с екрана нагоре. Светеше.
Стоях на вратата, слушайки водата. Сърцето ми блъскаше. Знам, че е грешно, мислех си. Но какво доверие имаше, когато дори не можеше да вечеря с мен?
Приближих се. Съобщението беше от контакт „Жанета Счетоводство“. Прегледът гласеше: „Нямам търпение да те видя утре. Снощи беше невероятно“.
Светът се срина. Плъзнах екрана. Седмици съобщения. Месеци. Снимки, които ме накараха да ми се повдигне. Планове за хотели, „служебни“ вечери. Жанета, която му пишеше, че заслужава повече, че има нужда от „вълнение“.
Душът още течеше.
Извадих телефона си и започнах да снимам екрана. Ръцете ми трепереха. Дати, имена, обещания. После върнах апарата на мястото му.
В кухнята загасих фурната и свещта. Излях виното. Когато той излезе, аз седях на масата.
— Трябва да говорим.
— Може ли по-късно? — въздъхна. — Уморен съм.
— Коя е Жанета?
Замръзна за миг. После изражението му стана престорено неразбиращо.
— Какво?
— Жанета. От „счетоводството“. Тази, която няма търпение да те види.
— Ровила си в телефона ми!
— Отговори.
— Това е нахлуване в личното ми пространство!
Изправих се. Бях странно спокойна.
— Работа ли е?
Мълча. Стисна челюстта си.
— Да. Финанси.
— И спиш с нея.
— Сложно е.
— Не. Да или не.
— Да.
— От кога?
— Какво значение има?
— Огромно.
— Четири месеца.
Въздухът изчезна. Четири месеца.
— И вината е моя? — прошепнах.
— Не сме щастливи отдавна — каза студено. — Ти си вкопчена в рутината.
— Аз бях щастлива.
— Аз не. Жанета ме кара да се чувствам жив.
Хванах облегалката на стола.
— Значи това е. Десет години и ти омръзнах.
— Не прави сцени — каза и тръгна към гардероба. — Ще отседна в хотел. Нуждаем се от пространство.
Той грабна раница и започна да тъпче дрехи вътре, а аз стоях срещу него, гледайки как бракът ми се разпада пред очите ми, без да знам, че след този миг нищо вече нямаше да бъде същото и че следващият ни разговор щеше да се превърне в окончателната граница между миналото и онова, което тепърва предстоеше.
