— Какво точно искаш? — повтори Валентин Яворов, сякаш думите му заседнаха в гърлото.
— Развод — отвърна Марина Славчева без излишни украси. — И парите, които са мои. Един милион и петстотин хиляди лева. Можеш да продадеш колата, която между другото избирахме заедно. Или да поискаш заем от майка си. Не ме интересува как. Давам ти срок от месец. След това се виждаме в съда.
Тя се изправи рязко, а чашата с чай пред нея остана недокосната, сякаш разговорът изобщо не заслужаваше глътка спокойствие.
— И още нещо — добави Марина, обърната вече към изхода. — Утре в десет сутринта ще дойда за вещите си от мазето. Ще съм с хамали. Ако липсва или е съсипана дори една книга, ще включа и обезщетение за морални вреди.
Без да се обърне назад, тя напусна кафенето.
Месец по-късно разводът беше факт. Валентин Яворов, под непрекъснатия натиск на Радка Борисова, първо се опита да се пазари, после премина към заплахи, а накрая стигна и до сълзи. Нищо от това не проработи. Марина не отстъпи. В крайна сметка получи милион и двеста хиляди лева — по-малко от първоначално поисканото, но напълно приемлив резултат при споразумение.
С тези пари тя направи първата вноска за малко студио в нова кооперация. Светло жилище, с огромен прозорец и гледка към парк. Без свекърва, без съпруг без собствен гръбнак, без натрапени правила.
В деня на нанасянето Марина подреждаше книгите си по новите рафтове, когато звънецът иззвъня. На прага стоеше възрастна жена с топла усмивка.
— Здравейте, аз съм Донка Лъвова, от съседния апартамент. Донесох ви пай. За добре дошли!
Марина се усмихна искрено и прие чинията с ухаещата домашна печива.
— Много ви благодаря. Заповядайте, тъкмо сложих водата за чай.
Прекараха следващия час в разговор. Донка Лъвова се оказа бивша учителка — жизнена, остроумна и удивително лека като присъствие. Разказа за блока, за хората наоколо и за това как всеки четвъртък в парка свирел духов оркестър.
— Сама ли се нанасяте? — попита тя предпазливо.
— Сама — кимна Марина. — Наскоро се разведох.
— Съжалявам… или да ви честитя? — усмихна се жената.
Марина се замисли за миг.
— По-скоро честитете. Така беше правилно.
Когато вечерта настъпи, съседката си тръгна, а последната кутия беше разопакована, Марина седна на дивана — същия, купен с първата ѝ заплата, който Радка Борисова искаше да изхвърли като „остарял“. Тя гледаше светлините навън и си мислеше колко странно се подреждат нещата в живота.
Три години се опитваше да стане част от чуждо семейство. Търпеше, преглъщаше, надяваше се. А после — само една седмица и всичко се разпадна. Или може би се освободи.
В съзнанието ѝ изплува гласът на бившата ѝ свекърва: „Ще останеш сама. На кого си нужна такава?“
Марина се усмихна. Беше нужна на себе си. И това се оказа напълно достатъчно.
Телефонът ѝ изписука. Съобщение от Валентин: „Марин, майка ми се разболя. От стрес. Заради теб. Надявам се да те е срам.“
Тя прочете, сви рамене и блокира номера. След това направи същото и с този на Радка Борисова. Наля си чаша вино и пусна любимия си филм.
Навън заваля дъжд. Капките барабаняха по стъклото като аплодисменти. Марина вдигна чашата към отражението си в тъмния прозорец.
— За новия живот — каза на глас. — И за това, че повече никой няма да рови в моите неща.
Отпи. Вкусът беше едновременно тръпчив и сладък. Точно като свободата.
