…от онова жилище, което и за двамата вече беше натоварено със смисъла на предстояща война.
Марина Славчева пристигна първа. Поръча си чай, без захар, и зачака, вперила поглед в прозореца. Валентин Яворов се появи след около петнайсет минути. Както и очакваше, не беше сам — зад него, почти залепена, вървеше Радка Борисова. Свекървата изглеждаше като човек, дошъл да командва парад: изправена стойка, стиснати устни и поглед, от който струеше ледено превъзходство.
— Радвам се, че най-сетне си дошла на акъла, Маринче — подхвана Радка, още преди да седне. — Валентин вече е подал молба за развод. От теб се иска само да подпишеш съгласие. Подготвили сме и документ, че нямаш претенции към апартамента. Слагаш подписа и всеки по пътя си, без излишни драми.
Марина бавно прехвърли поглед към съпруга си. Той беше навел глава над менюто, сякаш търсеше спасение между редовете, и упорито избягваше очите ѝ.
— Валентине — каза тя тихо. — Ще кажеш ли нещо? Или майка ти ще говори вместо теб до края на живота ти?
Той се размърда неудобно, изкриви лице, но не изрече и дума.
— Внимавай с тона — отсече Радка Борисова. — Синът ми заслужава повече. Жена, която да се грижи за него, а не да тича по командировки. Дом, деца, тенджера с борш и ред. А ти какво си? Амбициозна самотница без корен.
— Без корен ли? — Марина се усмихна хладно. — Моите корени са здрави, Радка Борисова. Имам образование, стабилна работа и самоуважение. За разлика от вашия син, който, изглежда, няма дори собствено мнение.
— Как смееш! — свекървата рязко се надигна от стола.
— Седнете — гласът на Марина остана равен, но твърд като метал. — Не съм приключила.
Радка замръзна по средата на движението, поразена от този спокоен, но категоричен тон.
— Няма да подпиша никакви откази — продължи Марина и извади от чантата си папка. — Ето банкови извлечения. За три години съм превела за ипотеката един милион и четиристотин хиляди лева. Тук са касовите бележки за ремонта — още триста хиляди. А това е становище от адвокат, че смяната на ключалките без мое съгласие е самоуправство.
Тя подреди документите на масата като карти за покер.
— Ако до 24 часа не ми върнете достъпа до жилището, подавам сигнал в полицията. Ако при развода не ми възстановите вложените средства — завеждам дело. И ще го спечеля.
Валентин пребледня. Най-сетне вдигна поглед към нея и в очите му проблесна нещо, напомнящо страх.
— Марина, изчакай… — заекна той. — Може би можем да се разберем. Майка ми се увлече, и ние се увлякохме…
— Не, Валентине — прекъсна го тя. — Да се разбираме трябваше преди три години. Когато майка ти започна да размествa мебелите ми. Когато изхвърли цветята ми, защото „събирали прах“. Когато ровеше из чекмеджетата ми и четеше писмата ми. Ти мълчеше. Кимаше и ядеше нейния борш. Сега вече е късно.
Лицето на Радка Борисова пламна.
— Нищо няма да докажеш — изсъска тя. — Апартаментът е наследство. Останал е на Валентин от майка ми. Той е единственият наследник.
— Наследството е прекрасно нещо — кимна Марина. — Но законът е ясен: подобренията, направени по време на брака, се делят. А подобрения има много. Имам свидетели, фактури и снимки. Ако искате съд — ще има съд.
Настъпи тежка тишина. Сервитьорката, която се беше приближила да приеме поръчка, видя напрегнатите лица и безшумно се отдръпна.
— Какво всъщност искаш? — прозвуча най-сетне пресипналият глас на Валентин.
