Радка Борисова довърши изречението с характерния си мазен, престорено загрижен тембър, от който Марина Славчева винаги настръхваше.
— Не преувеличавай излишно. Събрах вещите ти прилежно, подредих ги в кашони и ги прибрах в мазето. Нищо не е изгубено, можеш да си спокойна. А що се отнася до парите… е, тях ще ти ги възстановим постепенно. На части. Когато Валентин Яворов стъпи стабилно на краката си.
— Какви крака? — вътре в Марина се надигна хладна, режеща ярост. — Той работи във вашата фирма и получава редовна заплата. От какво точно трябва да се „изправя“?
— Дръж се възпитано, — тонът на Радка мигновено се втвърди. — Ти три години живя в жилището на покойната ми майка. Смяташ, че това е било безплатно? Приеми го като наем. Вече сме квит.
Линията прекъсна.
Марина остана седнала на стълбите още дълго — поне десет минути. Съседи минаваха покрай нея, поздравяваха я, хвърляха ѝ озадачени погледи. Тя не отвръщаше. Мислеше. Подреждаше случилото се като пъзел, чиито парчета най-сетне се подредиха.
Преди три години беше сключила брак с Валентин, убедена, че е намерила спокоен и сигурен човек. Не блестеше с романтика, не умееше гръмки жестове, но изглеждаше честен и надежден. Уравновесен. Единствената сянка в картината беше майка му — властна жена, която възприемаше сина си като лична собственост.
Радка Борисова нахлуваше в дома им без предупреждение, размествала мебелите, подлагаше на критика всяко ястие, което Марина приготвяше, даваше наставления дори как правилно се гладят ризи. Марина търпеше. Усмихваше се. Убеждаваше се, че с времето ще бъде приета.
Само че приемане никога не е било планирано. Свекървата е чакала. В продължение на три години е тъкала мрежата си — бавно, методично, капка по капка насаждайки съмнения в съзнанието на сина си. И в момента, в който Марина замина в командировка, паяжината се стегна.
Тя се изправи, изтупа палтото си и извади телефона. Набра номера на най-близката си приятелка.
— Милена, здравей. Мога ли да пренощувам у теб? Ще ти обясня всичко, като се видим.
Следващите три дни преминаха за Марина като истинска военна операция. Тя нае адвокат, събра всеки документ, свързан с апартамента, извади банкови извлечения за последните три години. Разбра, че смяната на ключалките без съгласието на всички съсобственици е незаконна. А според брачното свидетелство и ипотечния договор тя беше пълноправен съсобственик.
Адвокатът — опитен мъж с уморен поглед на човек, видял не една и две подобни драми — прегледа папката и криво се усмихна.
— Класически сценарий — каза той. — Майката решава да „спаси“ сина си от неподходящата съпруга. Срещал съм го десетки пъти. Само че тук е прекалила. Смяната на ключалки без ваше знание е самоуправство. Можем да подадем сигнал в полицията.
— А апартаментът? — попита Марина.
— Придобит е по време на брака. Няма значение, че е наследствен. Вие сте участвали финансово — ипотека, ремонт. Разполагате ли с разписки?
— С всяка една.
— Тогава при развод ви се полага сериозно обезщетение.
Марина кимна. Думата „развод“ вече не я плашеше. Звучеше като обещание за свобода.
На четвъртия ден тя се обади на Валентин.
— Трябва да се видим. Да поговорим.
Той се съгласи колебливо, очевидно след напътствията на майка си, която вероятно държеше да държи „връщането на парите“ под контрол. Уговориха среща в малко кафене недалеч от онзи апартамент, който и за двамата вече беше символ на предстоящата битка.
