Марина Славчева беше спряла пред входната врата на собствения си апартамент и стискаше ключа така, сякаш от това зависеше всичко. Металът влизаше в ключалката, но отказваше да се завърти. Преди броени часове тя се беше прибрала от Поморие, където цяла седмица беше по служебни задачи, и единственото, за което копнееше, бяха горещ душ и тишината на познатото ѝ легло. Вместо това я посрещна инатливата врата.
Опита отново. И още веднъж. Ключът потъваше докрай, но липсваше характерното щракване, сякаш вътре имаше напълно различен механизъм.
— Какво става тук… — прошепна тя и извади телефона си.
Обади се на съпруга си. Нищо. Повтори опита още два пъти — сигналът звучеше, но от другата страна цареше празнота. Тогава написа кратко съобщение: „Пред вратата съм. Ключът не отваря. У дома ли си?“
Отговорът дойде бързо. Само че не беше от Валентин Яворов.
„Добър вечер, Маринче. Пише ти Радка Борисова. Валентин е при мен и в момента е зает. Междувременно смених ключалките, докато те нямаше. Старите ключове вече не вършат работа. Ако искаш да си вземеш личните вещи, обади се предварително, за да уточним кога.“
Марина Славчева прочете съобщението. После още веднъж. И още. Думите се размазваха пред очите ѝ, но смисълът оставаше безпощадно ясен. Свекърва ѝ беше подменила ключалките на жилището ѝ. На апартамента, за който Марина плащаше половината от ипотеката. Там, където бяха нейният диван, библиотеката ѝ, храната ѝ в хладилника.
Тя се свлече на стъпалото във входа, без да усети студа на бетона. В съзнанието ѝ се въртеше една-единствена мисъл: това трябва да е грешка. Недоразумение. Всеки момент Валентин ще се обади и ще обясни всичко.
Телефонът звънна след около пет минути.
— Марина, здравей — гласът на Валентин звучеше сухо и делово, сякаш разговаряше с колега, а не със съпругата си. — Прибра ли се вече?
— Стоя пред нашата врата — отвърна тя. — Майка ти ми писа, че е сменила ключалките. Това някаква шега ли е?
— Не — последва кратка пауза. — Чуй ме. Докато те нямаше, с мама мислихме много. Решихме, че така е по-добре за всички.
— Какво означава „така“? — гласът ѝ потрепери, макар да се опитваше да се държи. — И за кого е по-добре?
— Апартаментът е наследство от баба ми — обясни той. — Майка ми смята, че трябва да си остане в семейството. А ти… ти сама разбираш. Деца не планираме. Какъв е смисълът?
— Смисълът на какво? — попита тя, вече предусещайки отговора, но отказвайки да го приеме.
— На брака ни — въздъхна Валентин с облекчението на човек, който току-що е свалил тежък товар. — Майка ми отдавна казва, че не си за мен. Прекалено самостоятелна, прекалено отдадена на кариерата си. Дори боба ти не се получава всеки път. Три години търпях, Марина. Стига толкова.
Марина гледаше екрана. Снимката му — усмихнат, щастлив — я гледаше от фона. Бяха я направили миналото лято, по време на почивка. Тогава всичко изглеждаше различно.
— Валентин — каза тя тихо, с глас гладък и студен като замръзнала вода. — Вложих в този апартамент милион и половина лева. Имам всички документи, разписки, извлечения. Нямаш право просто да ме изхвърлиш.
— Мама е помислила за всичко — чу се гласът на Радка Борисова на заден план и телефонът смени ръцете си. — Маринче, мило дете — започна тя с мазен, привидно нежен тон, който обещаваше продължение.
