С времето обаче, докато прекарваше повече часове в компанията на леля си, Силвия неволно започна да забелязва дребните, но тревожни промени. Първоначално ги отхвърляше като умора или временен неразположен дух, ала усещането за нещо нередно постепенно се затвърждаваше.
Към късния следобед, когато трапезата вече беше разчистена, а Силвия стоеше пред мивката и подреждаше чиниите, Донка Радославова се приближи до нея. Движеше се бавно, сякаш всяка крачка ѝ струваше усилие.
– Силве, трябва да поговорим сериозно – каза тя тихо, с натежал глас.
Силвия спря водата и се обърна. Между тях никога не бяха водени тежки разговори. Тя не помнеше момент, в който леля ѝ да е изглеждала толкова съсредоточена и строга, без обичайната си жизненост.
– Да, лельо Донке… какво има? Да не се е случило нещо?
– Случи се беда. Не исках да ти го казвам по телефона. Това не е новина, която се съобщава така.
Донка замълча. Личеше си колко трудно ѝ беше да продължи. Докато събираше смелост, Силвия избърса ръцете си и бавно седна срещу нея, вперила очи в лицето ѝ и чакайки неизбежното.
– Истината е, че ми откриха рак – изрече накрая Донка Радославова. – Засега е трета фаза, но много агресивна. Болестта напредва бързо. – Тя си пое дълбоко въздух. – Ще се лекувам, няма да се предам. В края на месеца ми предстои операция. Така че… молете се за мен.
Опитът ѝ да се усмихне изглеждаше повече като гримаса. Новината беше тежка, но реакцията на Силвия я изненада дори самата нея. Усети неприятно бодване, но не и онзи шок или състрадание, които биха били естествени. В съзнанието ѝ дори не се появи мисълта да предложи помощ или да изкаже истинска подкрепа.
– Да… това е лошо – каза тя след кратка пауза. – Но не се отчайвай. Сега медицината е напреднала, ще се справят. А майка ми знае ли?
– Не още. Исках първо да кажа на вас. Ще ѝ се обадя, когато се прибера.
Останалата част от вечерта Силвия старателно избягваше темата. На следващата сутрин Донка Радославова закуси набързо и започна да се приготвя за тръгване. Не ѝ се искаше да си тръгва. Едва пред самата врата я връхлетя мисълта, че може би вижда близките си за последен път. Не знаеше как ще мине операцията, дали изобщо има шанс за излекуване. Имаше нужда от опора, от дума, от обещание за помощ, но в очите на племенницата си и нейното семейство не откри нищо подобно. Никой не ѝ предложи подкрепа.
След като гостенката си тръгна, Силвия не усети обичайното облекчение. Напротив – новината за болестта на Донка Радославова тежеше в мислите ѝ. Вътрешно беше убедена, че скоро в живота на семейството им ще настъпят промени. Не издържа дълго и реши да се обади на майка си.
– Леля Донка е болна. Открили са ѝ рак – каза тя и зачака реакцията.
– Знам… още съм в шок – отговори майка ѝ, а в слушалката се чу приглушен плач. – Обади ми се преди около час.
– Мамo, недей да плачеш. В днешно време всичко се лекува. Освен това тя има средства – опита се да я успокои Силвия.
– Силве, моля те, помогни ѝ – гласът отсреща трепереше. – Тя е съвсем сама. Кой ще се грижи за нея след операцията? Аз не мога – брат ти едва се справя с мен. По-възрастна съм, а и съм далеч. Няма кой друг, нали сме семейство.
– Мамо, как си го представяш? – възрази Силвия. – Имам си дом, деца, работа. Да изоставя всичко? Не мога.
– Поне предложи ли ѝ помощ?
– Не… дори не се сетих – призна тя след кратко мълчание. – Но ще ѝ звъня, обещавам.
След разговора в душата ѝ остана неприятна тежест. Силвия отлично осъзнаваше, че ако някой трябва да се грижи за болната ѝ леля, на практика нямаше друг човек, освен нея, и тази мисъл започна да я преследва все по-настойчиво.
