…на неделната утринна служба в църквата. После пак ще започне с обичайното си: „трябва да свиквате“, – кипеше вътрешно Силвия Вълкова.
– Тогава просто ѝ откажи – опита се да я вразуми Светлана Велизарова. – Кажи, че ще ходите да пазарувате и ще я вземете след службата.
– Не ми е удобно… – призна си Силвия с раздразнение. – После сама се упреквам, че все ѝ угаждам, а накрая пак не мога да се противопоставя.
– Ще дойде, ще донесе скъпи подаръци, децата ще са във възторг, те винаги чакат гостуването ѝ. Хайде, недей да се ядосваш и не…
Силвия не я остави да довърши:
– Ще ти звънна после. Леля Донка ми се обажда по другата линия – точно навреме, както винаги!
Тя задържа разговора с майка си и с видимо нежелание прие новото повикване.
– Ало, лельо Донка, здравей – изрече тя с престорена бодрост.
– Здравей, Силвийке. Как сте всички, разкажи ми – прозвуча отпуснатият, равен глас отсреща.
Тази спокойна монотонност само допълнително изнерви Силвия.
– Добре сме, нищо ново, всичко си е по старому – отвърна тя уклончиво и замълча, очаквайки същинската причина за обаждането.
– Чудесно. Звъня за нашата уговорка – исках да потвърдя дали остава в сила. Ако плановете ви не са се променили, мога още днес да си взема билет за маршрутка.
– Не, няма промяна… идвай – промълви Силвия с усилие.
– Тогава ще тръгна в събота и ще ти се обадя, когато потегля. До скоро.
След като затвори, Силвия издиша дълбоко. Готово – път назад нямаше. Предстоеше им уикенд в компанията на досадната леля и единственото, което оставаше, бе да се примири.
Съботният ден дойде неусетно. Децата на Силвия брояха часовете до пристигането на Донка Радославова. Почти сигурно щеше отново да прекрачи прага с огромна чанта, пълна с подаръци и лакомства. Междувременно Силвия се въртеше из кухнята, подреждаше и готвеше. Макар да не копнееше за това гостуване, вътрешно усещаше, че е редно да посрещне леля си с нещо вкусно. В уречения час съпругът ѝ, Теодор Лъвов, тръгна към автогарата, за да я посрещне, а останалите останаха у дома. Около четиридесет минути по-късно на вратата се почука.
– Здравейте, мили мои! Колко ми липсвахте! – възкликна Донка Радославова, оставяйки торбите на пода, преди да бъде обградена от децата.
Секунда по-късно и Силвия се приближи, с онази учтива усмивка, зад която се криеше напрежение, стараейки се да изглежда радостна от посещението. След поздравите дойде най-очакваният миг за малчуганите – раздаването на подаръците. Както винаги, Донка бе улучила желанията им безпогрешно, а сияещите им лица я изпълниха с искрено удоволствие. Малко след това всички седнаха на масата. Децата набързо се нахраниха и се разпръснаха по стаите си, а възрастните останаха да разговарят. Постепенно Силвия се поотпусна. Най-тежката част за нея винаги бе самото посрещане – щом то минеше, оставаше само да дочака неделята и заминаването. След това неизменно я обземаше чувство на облекчение, сякаш бе свалила от плещите си непосилен товар, и поне за следващите шест месеца можеше да е спокойна, че няма да приема нежелани гости. Освен това Теодор обикновено поемаше разговора с леля ѝ, поддържаше диалога жив и така времето минаваше неусетно. Само че този път нещо беше различно.
Донка Радославова изглеждаше напрегната и замислена. Обикновено усмихната и бъбрива, сега тя сякаш беше сянка на себе си. Дори външният ѝ вид бе променен – отслабнала, с хлътнали бузи и уморен поглед, който подсказваше болнавост. В началото Силвия не отдаде особено значение на тези детайли, но усещането, че нещо не е наред, започна тихо да се промъква в мислите ѝ.
