Сложила телефона обратно на масата, Силвия Вълкова издиша шумно и с раздразнение:
– Само виж я ти – пак се кани да ни връхлети без предупреждение!
Опита се да си поеме дълбоко въздух, за да се овладее, но напрежението личеше в гласа ѝ:
– Какво сме ние, мед ли ни мажат тук? Изобщо чу ли какво каза?
Теодор Лъвов, разположил се удобно на дивана с дистанционното в ръка, не откъсваше поглед от новините. Реакцията му закъсняваше и това още повече изнервяше жена му.
– Ама ти защо мълчиш? Нали и ти, между другото, имаше свои планове за уикенда – не спираше тя, хвърляйки му укорителен поглед.
– Силвия, стига вече – отвърна той лениво. – И без това ѝ отказвахме няколко пъти. Ако толкова иска – да идва. После поне половин година ще ни остави на мира.
Теодор се обърна на другата си страна, ясно показвайки, че няма намерение да продължава разговора. Силвия постоя още малко до него, мълчаливо въздишайки, след което се изправи. Непланираните гости винаги са я дразнели – без значение дали става дума за далечни роднини или познати. След изтощителната работна седмица почивните дни за нея бяха неприкосновени: домакинство без бързане, време с децата, разходки, а понякога и рядко посещение на театър или кино.
Гостуванията с преспиване обаче се превръщаха в истинско изпитание. Тя не успяваше да се отпусне и още дни преди нечие идване обикаляше жилището напрегната, сякаш върху игли, подготвяйки се психически за това как уикендът отново ще се разпадне в пълен безпорядък.
Този път нежеланата посетителка, както обикновено, беше Донка Радославова. За Силвия тя беше родна леля. Жената беше на петдесет и седем години и живееше напълно сама. Никога не се беше омъжвала, нямаше свои деца. Отличаваше се с остър ум и сериозно образование, а до пенсионирането си работеше като инженер.
Донка Радославова живееше в съседен град, на около три часа път от семейството на Силвия. Условията ѝ бяха повече от добри – собствен двустаен апартамент в нова сграда, точно в центъра. Обзавеждането беше модерно, техниката – чисто нова. Освен това разполагаше и със спестявания по сметката си. Накратко – живееше охолно и не ѝ липсваше нищо. Затова, когато идваше на гости, никога не пристигаше с празни ръце – винаги носеше скъпи и внимателно подбрани подаръци за Силвия и децата. А и не биваше да се забравя, че Донка беше кръстница на Мила Яворова, по-малката дъщеря.
Мила обожаваше своята кръстница и всеки път очакваше посещенията ѝ с нетърпение. От своя страна Донка Радославова смяташе племенницата си и нейното семейство за най-близките си хора. Дори не ѝ минаваше през ума, че с честите си гостувания и нощувки може да ги затруднява или изнервя. Обикновено идваше два пъти годишно, най-често през уикендите, като избираше дати около рождени дни или по-големи празници.
– Мамо, пак леля Донка се кани да идва този уикенд – каза Силвия с видимо разочарование, докато говореше по телефона.
– Нали уж щеше да идва преди две седмици? – учуди се Светлана Велизарова, майката на Силвия.
– Да, ама тогава не дойде. Казахме ѝ, че сме заети, но вече е неудобно пак да отказваме. А и този уикенд, между другото, си имахме други планове.
– Дъще, не я отблъсквайте – въздъхна Светлана. – Тя е напълно сама. Аз и брат ти с радост бихме я приютили, но сме твърде далеч. Вие сте ѝ най-близките хора. Един път на половин година може и да се изтърпи.
– Мамо, а къде ще я настаним да спи? Тя изобщо не се замисля за това. Апартаментът ни е малък, двустаен, ние така или иначе спим на дивана в хола. Пак ще трябва да ѝ го отстъпим, а ние да се разполагаме на пода – въздъхна Силвия. – После седмица ще ме боли кръстът. А на сутринта отново ще ни подкара…
