Ако не го направиш доброволно — ще те отпиша по съдебен ред. С тези доказателства шансът ти е нулев.
— Наистина ли постъпваш така с мен? — гласът му прозвуча кухо.
— А ти наистина ли вярваше, че ще се пречупя? — отвърнах спокойно.
Отворих гардероба и извадих резервната си рокля.
— Личните си вещи ще взема вдругиден. Ще дойда с брат ми. А вие… можете да си довършите оливието. Сами.
На фирменото тържество генералният директор се изправи и вдигна чаша с пенливо вино:
— За нашия нов заместник-директор — Виктория Калоянова!
Под масата Жанета Старозагорска стисна дланта ми.
— Справи се блестящо.
Само кимнах. Повече думи не бяха нужни.
Малко преди полунощ, когато последните секунди на годината започнаха да се нижат една след друга, стоях до прозореца и гледах светлините на София. Телефонът ми избръмча — съобщение от Борис Велизаров.
Изтрих го, без да го отварям.
Седмица по-късно той сам се дерегистрира. Без сцени и без истерии. Явно адвокатът му е обяснил, че със записи и свидетели изход няма.
Апартаментът опустя. Подредих останалото, махнах снимките от стените. Първата вечер седях на перваза с чаша какао и наблюдавах как снегът покрива улиците.
Беше тихо. Леко. Истински мое.
Сапфирения костюм повече не облякох. Остана да виси в гардероба — не като знак за предателство, а като доказателство, че не се пречупих.
В понеделник прекрачих прага на новия си кабинет на седмия етаж. На табелката блестеше името ми и новата позиция.
Двадесет години път. Всичко — изградено със собствени сили. И бях стигнала.
Същата вечер Жанета ми писа: „Видях Борис в метрото. С майка си. Мъкнеха чанти. Май живеят някъде в покрайнините.“
Не отговорих. Нямаше значение.
На бюрото ме чакаше писмо от генералния — покана за международна конференция в Берлин. Първото ми задгранично представяне от името на компанията.
Отворих прозореца. Студеният януарски въздух ме удари в лицето. Долу София живееше своя ритъм — бързаше, планираше, вървеше напред.
И аз заедно с нея.
Без Борис, който все беше „изморен“. Без Тодорка Орлова, за която успехът ми беше обида. Без онези, които мислеха, че една скъсана дреха ще ме сломи.
Сбъркаха.
Камерите показаха истината. Свидетелите я потвърдиха. А аз направих онова, което трябваше да сторя отдавна — освободих се от баласта.
Сапфиреният костюм още стои в гардероба. Скъсан. Не го поправих.
Нека напомня: когато се опитат да пречупят теб — чупи се техният план, не ти.
