— Вики, сигурна ли си, че трябва да тръгваш?
Борис Велизаров беше застанал на прага на спалнята, облегнат небрежно на касата, сякаш разговорът беше без значение.
— Може да останеш. Майка прави оливие.
Не откъснах поглед от лаптопа. Редовете и числата в отчета се размиваха, но причината не беше умората.
— Имам фирмено събитие. Казвала съм ти.
— Е, то е просто едно събиране.
Просто събиране. Две десетилетия живот бях вложила, за да стигна до тази вечер. Днес трябваше официално да обявят назначението ми за заместник генерален директор. Апартамента в центъра на София купих сама. Финансовия отдел изградих от нищото. А за него всичко това се свеждаше до „едно събиране“.
— Борис, отмести се.
Той се отдръпна, без да затвори вратата. От кухнята веднага се чу гласът на Тодорка Орлова:
— Пак тича при началниците си. А вкъщи — празен хладилник.
Стиснах клепачи. Преди две седмици тя беше дошла от Криводол „да помогне за празниците“. Оттогава жилището миришеше на чужд ред и на трудно прикрито неодобрение.
Първият тревожен знак се появи на третия ден. Работех по презентация, бях разпиляла черновите на отчета по масата. Тодорка Орлова донесе кафе. По своя инициатива. Без да я моля.
Постави чашата опасно близо до ръба. Посегнах към мишката и я закачих с лакът. Тъмната течност се разля върху документите, разми цифрите и таблиците.
— Ох, Вики, колко си непохватна. Аз я сложих внимателно.
Борис бършеше плота, без да срещне погледа ми.
— Майка искаше да помогне.
Запазих мълчание. Преписвах целия отчет отначало до четири сутринта.
Седмица по-късно открих петно по костюма си. Сапфирено кадифе — същият, който бях поръчала преди три месеца специално за корпоративната вечер. По ревера се разливаше избледняло петно, сякаш беше капнато с агресивна течност.
В кофата за боклук лежеше празна бутилка от индустриален препарат за петна.
Разписката намерих в джоба на якето на Борис. Препарат и латексови ръкавици.
На следващия ден сложих диктофон. Стар телефон, скрит зад книгите на рафта в хола, с включен запис. Отидох на работа, а вечерта прослушах файла със слушалки, докато Борис беше под душа.
Първо се чуваше дрънчене на съдове. После гласът на Тодорка Орлова:
— Борисе, сигурен ли си, че няма да се усети?
— Мамо, тя изобщо не забелязва нищо. Само работа, работа. За нея съм празно място.
Кратка пауза. Лъжица удря тенджера.
— Трябва да го направим на тридесет и първи, точно преди да излезе. Да избухне, да се изпусне. Пред хора. Тогава и в службата всичко ще изглежда съвсем различно и последиците няма да закъснеят.
