В крайна сметка обстоятелствата се подредиха по най-добрия възможен начин – доходите им тръгнаха нагоре и финансовото напрежение постепенно остана в миналото. Ванеса често се шегуваше, наричайки преживените трудности „ритник от съдбата“, който ги е подтикнал да променят живота си към по-добро. А сега сякаш нищо не стоеше на пътя пред следващата логична крачка, за която всички около тях вече нетърпеливо намекваха.
— Е, кога най-после, деца? — попита направо Любка Старозагорска, без излишни заобикалки.
Всички бяха събрани около празничната маса и отбелязваха Нова година. Камбанният звън току-що беше отшумял, чашите бяха вдигнати, а желанията — намислени.
— Аз вече си пожелах… — тържествено поде Любка Старозагорска, изправяйки се леко и повдигайки чашата си. — Пожелах си тази година да стана баба!
— Мамо… ами… — Пламен Богданов замлъкна, явно неподготвен за такъв директен завой в разговора, и безпомощно погледна към съпругата си. В същия момент баща му, Огнян Велизаров, леко сръчка жена си с лакът и ѝ прошепна нещо укорително.
— Всичко с времето си — отвърна Ванеса с усмивка. Тя отдавна беше свикнала с прямия стил на свекърва си и думите не я смутиха.
— Деца, чуйте ме добре — настоя Любка. — Ние с баща ви не ставаме по-млади. Животът е непредсказуем, не се знае какво може да се случи след година-две. Затова ви го казвам направо — докато сме здрави и можем да помагаме, трябва да имате дете. Трябва, разбирате ли?!
След тази разпалена реч тя дори избърса челото си със салфетка и размърда рамене, за да отлепи копринената блуза от гърба си. Любка винаги държеше на външния си вид и дори в домашна обстановка изглеждаше елегантно.
— Мамо, работим по въпроса — пошегува се Пламен, опитвайки се да разреди напрежението. — Хайде, хапвай салата. Да ти сипя ли още? А месо? Тате, ти какво ще искаш?
Той веднага се зае да обслужва родителите си, а Ванеса спокойно отпиваше от чашата си със сок и мислеше, че никой няма как да я принуди да ражда против волята ѝ. Това си беше решение само между нея и съпруга ѝ — кога и дали. Свекърва ѝ можеше да мисли каквото пожелае, но изборът оставаше техен.
Любка Старозагорска обаче сияеше от щастие. Думите на сина ѝ я бяха успокоили напълно и тя вече се усмихваше широко, като междувременно следеше зорко Огнян да не прекалява с алкохола.
На следващия празник, когато отново гостува на Ванеса и Пламен, Любка тържествено внесе в стаята цяла купчина пакети.
— Ето, деца! Всичко това е за вас. С баща ви обиколихме всички молове в района през уикенда и купихме какво ли не. Огняне, донеси и другата чанта от коридора — обърна се тя към съпруга си.
На Ванеса ѝ стана неудобно. Тя подсуши ръцете си с кърпа, след като тъкмо беше подреждала мезета за масата, и седна до свекърва си на диванчето.
— Любка Старозагорска, защо са ви толкова много подаръци? Наистина е прекалено… Не трябваше…
Тя замлъкна внезапно, щом през прозрачния голям плик забеляза плик за изписване на новородено.
— Тук има шишета и биберони — започна ентусиазирано свекървата. — На бебетата често им падат и после реват, затова взех еднакви — ако се изгуби някой, детето дори няма да разбере, а ние навремето с Пламен имахме подобна случка, която още помня много ясно.
