Нощните ѝ усилия бързо дадоха плод — гривни, колиета, обеци се редяха по масата. Велизар Костов прибираше готовите бижута и ги караше в галерията. След броени дни се обаждаше развълнуван: всичко беше продадено. Поръчките се умножаваха, а името ѝ започна да се разпознава.
— Антон Пловдивски знае ли? — попита той предпазливо.
— Той изобщо не ми говори — отвърна Виолета Яворова.
— А разводът?
— Намерих адвокат. Започваме процедурата.
Велизар помогна тихо и делово — без сцени и без поза на спасител. Даде ѝ полезни контакти, съдейства за наем на жилище. Когато Виолета стягаше куфарите, Антон Пловдивски стоеше на прага и се подсмихваше.
— До седмица ще се върнеш. На колене — подхвърли той.
Тя закопча ципа, хвана дръжката и излезе, без да му отговори.
Изминаха шест месеца. Двустаен апартамент в покрайнините, деца, работа до изнемога. Заявките идваха една след друга. Галерията ѝ предложи самостоятелна изложба. Виолета създаде профил в социалните мрежи, споделяше снимки, а последователите ѝ растяха ежедневно.
Велизар се отбиваше, носеше книги за децата, звънеше да пита как са. Не настояваше, не прекрачваше граници — просто присъстваше.
— Мамо, харесваш ли го? — попита веднъж Ванеса Велизарова.
— Да, харесвам го.
— И ние. Той не вика — добави Теодор Богданов.
Година по-късно Велизар направи предложение. Без коляно и рози. По време на вечеря каза спокойно:
— Искам да бъдем заедно. И тримата.
Виолета беше готова да каже „да“.
Две години след това Антон Пловдивски вървеше из търговски център. След уволнението си беше започнал като хамалин — Светослав Орлов беше разбрал за отношението му към съпругата от колеги и го освободи след три месеца. Наемна стая, дългове, самота.
Тогава ги видя пред бижутерския магазин.
Виолета — със светло палто, подредена коса и авантюрина на шията. Велизар държеше ръката ѝ. Теодор и Ванеса се смееха и говореха едновременно.
Антон спря до витрината. Гледаше как се качват в колата, как Велизар ѝ отваря вратата, как тя се усмихва. После погледна отражението си — изтъркана куртка, посивяло лице, празен поглед.
Беше загубил кралица. А тя се беше научила да живее без него.
Най-тежкото му наказание беше осъзнаването, дошло твърде късно, на това какво е имал.
