— Срам ме е да те водя на банкета — Антон Пловдивски не откъсваше поглед от телефона си. — Там ще има хора. Нормални хора.
Виолета Яворова беше застанала до хладилника с кутия мляко в ръце. Дванайсет години брак, две деца — и ето го резултата: срам.
— Ще облека черната рокля — тихо каза тя. — Същата, която ти ми купи.
— Проблемът не е в дрехата — най-сетне я погледна той. — Проблемът си ти. Занемарила си се. Косата, лицето… цялата си без блясък. Ще бъде и Светослав Орлов с жена си. Тя е стилист. А ти… сама се досещаш.
— Тогава няма да идвам.
— Така е най-добре. Ще кажа, че си с температура. Никой няма да разпитва.
Антон се запъти към банята, а Виолета остана неподвижна насред кухнята. От съседната стая се чуваше равномерното дишане на децата — Теодор Богданов на десет, Ванеса Велизарова на осем. Ипотека, сметки, родителски срещи. Тя се беше разтворила в дома, а съпругът ѝ вече се срамуваше от нея.
— Той напълно ли е загубил ума си? — възмущението на Нели Маришки, фризьорка и стара приятелка, беше неподправено. — Да го е срам от собствената му жена? Кой се мисли?
— Началник склад. Наскоро го повишиха.
— И изведнъж не си достатъчна? — Нели трясна чайника под струята вряла вода. — Слушай ме внимателно. Помниш ли какво правеше преди децата?
— Бях учителка.
— Не това. Ти изработваше бижута. От мъниста. Онова колие със синия камък още го пазя. Хората постоянно питат откъде е.
Виолета се усмихна бледо. Авантюрин. Вечерите, когато нанизваше камъните, докато Антон още я гледаше с интерес.
— Отдавна беше.
— Щом е било, пак може да бъде — Нели се наведе към нея. — Кога е банкетът?
— В събота.
— Прекрасно. Утре си при мен — прическа и грим. Звъним на Полина Радева, тя има рокли. А бижутата ще извадиш сама.
— Нели, той ясно каза…
— Забрави какво е казал. Ще отидеш на банкета и той ще пребледнее.
Роклята, която Полина донесе, беше в цвят на зряла слива — дълга, елегантна, с открито деколте и фина линия, която подчертаваше фигурата и сякаш обещаваше нещо ново.
