Домът притихна, докато Ясмина спеше дълбоко и тежко, а останалите се заеха с новия обитател. Кученцето беше изкъпано, подсушено, увито в стара хавлия и обикаляше неспокойно между детските ръце, докато всички се смееха и му говореха наведнъж.
Ясмина се събуди от аромат, който я върна години назад. Въздухът ухаеше сладко и топло – точно както някога, когато майка ѝ вадеше от фурната ябълкова шарлота. За миг ѝ се стори, че е дете и че всичко лошо е било просто сън.
Олюлявайки се леко, тя се надигна и тръгна към кухнята. Там децата седяха на пода и не откъсваха очи от малко черно кученце – чисто, пухкаво и леко смутено, сякаш и то не вярваше на новия си късмет.
– Мамо, виж го само – въздъхна Калина Старозагорска. – Той е невероятен, направо като от приказка!
– Приказка… – повтори Ясмина и се отпусна на един стол. – Добре, нека да се казва Приказка. Женско име ще му подхожда.
– Не, не! – разсмяха се децата. – Той е момче!
– Нищо, – махна тя с ръка. – Пак ще си е Приказка.
Тогава усети колко е изтощена, но и странно облекчена, сякаш тежестта в гърдите ѝ се беше поотпуснала.
– Какво ухае така? – попита тя.
– Мамо, татко, Калина и аз направихме шарлота с ябълките, които ти купи – обясни Борислав Кадинов. – И макарони по флотски. Хайде да вечеряме, умираме от глад!
– Хайде – съгласи се Ясмина, наблюдавайки как кученцето се опитва да улови собствената си опашка.
Дните започнаха да минават един след друг. Всеки ден тя отлагаше разговора с Лъчезар Соколов. Вечерите бяха изпълнени с разходки, игри и тихо наблюдение как Приказка расте и се променя. До него почти винаги крачеше Тихомир Лозанов – голямото куче, което се държеше като истински пазител. При най-малкия шум то се изправяше на задни лапи, показваше зъби и сякаш заявяваше, че домът има защитник.
Лъчезар си намери работа и вече трета седмица не беше посягал към алкохола. Хазяйката прие спокойно появата на кучето – семейството беше коректно, плащаше редовно и от години само поддържаше и ремонтираше жилището.
– Мамо, не ти ли се струва – прошепна веднъж Калина, – че Приказка има… човешки очи?
– Говорят, че много кучета са такива – отвърна Ясмина, макар и самата тя понякога да усещаше този странен, разумен поглед.
Всички се привързаха към него. Приказка растеше бързо и обещаваше да стане едро куче.
– За такъв красавец си трябва къща – подмятаха съседите, когато ги виждаха на разходка.
А той не откъсваше очи от Ясмина, следеше всяка нейна дума и сякаш искаше да ѝ каже нещо, но нямаше как. Тъгуваше, когато тя излизаше, и полудяваше от радост, щом се връщаше, подскачайки почти до тавана.
– Ясмина… – гласът на Лъчезар я извади от мислите ѝ. – Искам да поговорим.
– Слушам те.
– Знам, че си уморена от мен. Години наред ти късах нервите… прости ми.
– Какво става? – напрегна се тя.
– Нищо лошо. Само… при мен идва Градимир Маришки. Не се плаши, не е в делириум. Това беше още преди Приказка да се появи. Каза, че скоро ще се върне и ще бъде наблизо. Поръча ми да ти предам, че предстоят промени.
– Така ли? – усмихна се леко тя. – Колко загадъчно.
– Не ми ли вярваш?
– Вярвам ти, Лъчезар.
– Кажи ми… искаш ли да се разделим?
Ясмина замълча и продължи да гали кучето.
Същата нощ ѝ се присъни брат ѝ.
– Нали ти казах, че никога няма да те изоставя – чу гласа му.
– Градимир… – прошепна тя през сълзи.
– Не плачи. Времето е малко, а имам толкова да ти кажа. Аз съм до теб. Всичко ще се промени, обещах ти.
– Ти обеща, че няма да плача повече заради теб…
– Прости ми, малката. Не зависеше от мен. Такъв беше земният ми път. И още нещо – не бързай да се разделяш с Лъчезар. Виж какво ще стане. Помни, че съм наблизо.
Ясмина се събуди разплакана. В лунната светлина до леглото седеше Приказка и следеше всяко нейно движение.
– Градимир… – прошепна тя.
Кучето вдигна глава, излая тихо и размаха опашка, после се отпусна на предните си лапи и я гледаше с онзи умен, тъжен поглед.
– Понякога и на мен ми се струва, че това е той… – каза нечий глас.
Ясмина потрепери.
– Кой? – прошепна тя.
– Градимир. И на мен ми се струва, че Приказка е той – отвърна Лъчезар.
Сутринта двамата се избягваха с погледи, сякаш споделяха тайна, която не смееха да назоват.
– Ясмина, взеха ме на работа! – възкликна Лъчезар няколко дни по-късно. – Представяш ли си? Минах интервюто, после практика… Само аз успях да направя такъв шев! Шефът каза – край, стига си се мъчил. Ти си намери работа по душа, с почивни дни, без да се прибираш късно.
– Мамо! – Калина подскачаше в коридора. – Аз и Борислав си намерихме работа!
– Каква работа пък? – стресна се Ясмина.
– Ще разхождаме кучета срещу заплащане! Всички работят, и ние ще работим!
– Полудяхте ли? Учете си уроците!
– Мамо, вместо просто да се разхождаме, ще сме полезни. И Приказка ще е с нас. Не сме хамали като Найден Радев и Веселин Живков – те са едри, затова станаха товарачи. Ние ще лепим обяви и ще раздаваме листовки.
– Какви листовки пак?
– Разни – за магазини, за промоции…
– Не знам…
– Нека ги остави – намеси се Лъчезар, напълно трезвен вече близо месец. – Добра идея е.
Децата започнаха да молят в хор. Ясмина ги погледна и изведнъж осъзна, че сълзите вече не идват толкова лесно.
– Шефът каза, че ще помогне за ипотека – разказваше вечерта Лъчезар. – Не било редно да живеем под наем, при това с деца.
– И с куче – добави Калина.
Приказка тържествено вдигна лапа.
Ясмина усети как нещо в нея се размразява. Дали заради съня с брат ѝ, или защото най-сетне животът започваше да се подрежда, тя не знаеше, но вътрешно беше сигурна, че това е едва началото на промените, които ги очакваха.
