Постепенно изглеждаше, че нещата уж се поуспокояват. Лъчезар сякаш се беше кротнал за кратко, но това беше само привидно. През нощите започна да посяга към чашката тайно или просто изчезваше от дома – по два, понякога по три дни не се прибираше. Връщаше се изнурен, мръсен, съсипан, като че ли пропълзяваше обратно. Стоеше дълго под душа, сякаш се опитваше да отмие не само мръсотията, а и собствената си вина. После Ясмина Дунавска го наливаше с чай, той ридаеше, унижаваше се, падаше на колене, молеше за прошка. Тя го прощаваше… и след време всичко започваше отначало.
Поне вкъщи не пиеше открито. Това беше важното. Децата растяха с усещането, че живеят в относителен покой, без да знаят истината. Татко просто бил весел човек. А че понякога го нямало – е, работел нощем, изкарвал допълнително пари като пазач. Така поне им обясняваха.
Междувременно в живота на Градимир Маришки се случи нещо светло – роди му се дъщеря, Милена Радославова. Ясмина се радваше искрено за него, макар собственото ѝ ежедневие да се търкаляше напред-назад, ту нагоре, ту надолу, без ясна посока.
Един ден Градимир не издържа.
– Стига, напускай го. Нямам сили да те гледам така. Тридесет и пет си, а си се съсипала като стара жена.
– А децата? – прошепна тя.
– Ще им обясним. Някак си.
Тя го гледаше безпомощно.
– И къде да отида, Градимир?
– Първо при нас. После ще ти купя стая в съседния апартамент. Там е общинско жилище – с една съм се разбрал вече. В другата стая живее една баба, кротка душа, ще наглежда и децата. После и нейната стая ще изкупим. Ще имаш собствено жилище, Ясминке!
Тогава Ясмина беше безкрайно изтощена. Разбираше, че това, което живее, не е живот, а някакво безумие. И жената на Градимир я подкрепяше – кимаше, повтаряше, че тя се погубва сама.
Съдбата обаче реши друго.
На хлъзгав път едно младо момче загуби контрол над колата си. Градимир се прибираше от работа, сблъсъкът беше фатален. И момчето, и Градимир загинаха.
Болеше ли я? Ясмина не можеше да каже. Сякаш заедно с брат ѝ си беше тръгнала и част от душата ѝ.
Единственото, което я задържа на повърхността, бяха децата, съпругата на Градимир и малката Милена Радославова – толкова приличаща на баща си. И Лъчезар – колкото и странно да звучеше – беше до нея. Той искрено обичаше и уважаваше Градимир, не се изпусна нито веднъж в запой, не избяга от отговорност.
Ясмина остана. Макар че братовата ѝ жена я канеше при себе си, тя отказа. Не можа да си тръгне.
Една година, втора, трета, четвърта – всичко премина като в мъгла. Болката не изчезна. Просто престана да бъде режеща. Стана тъпа, постоянна, като нощно главоболие. Понякога обаче се връщаше с пълна сила – сякаш някой бъркаше с пръсти в незараснала рана, а сърцето ѝ се свиваше до задушаване.
Първите две години, щом оставаше сама, вадеше снимката му и виеше като ранено животно.
– Братче… – хлипаше. – Как можа така… защо…
Тялото ѝ се свиваше, късаше я отвътре.
С времето остана само тиха тъга. Плачеше рядко, без глас.
Една вечер Ясмина се спря насред тротоара, замислена. Знаеше, че трябва да сложи край на всичко това. Борислав Кадинов и Калина Старозагорска вече бяха тийнейджъри – от тях нищо не можеше да се скрие. Засега мълчаха, но погледите им ставаха все по-мрачни. А Лъчезар отново го бяха освободили от работа. Пак живееха под наем.
Тя беше загубила бройката на сменените квартири. Собствен дом сякаш никога нямаше да имат. Стискаше зъби и се молеше поне децата да завършат, да не се пречупят, да не работят цял живот зад щандове, а да живеят достойно.
– Хайде, Ясмина, върви – прошепна си. – Вечеря трябва да се готви.
След кратка почивка вдигна тежките торби и тръгна бавно към осветения блок. Мислите ѝ се блъскаха една в друга. Нямаше на кого да облегне глава – нито майка, нито баща. Баща ѝ някъде съществуваше, но никога не се интересуваше как живеят децата му. А може би отдавна го нямаше, кой знае.
Тъгата я притисна толкова силно, че пак спря. Поемаше въздух тежко, когато чу:
– Мяу.
– Тихомир Лозанов, ти ли си? – усмихна се през сълзи.
Съседският котарак стоеше важен и самодоволен. Трябваше да го пусне вътре, иначе Зорница Велчева щеше да се тревожи – сърцето ѝ и без това беше слабо.
– Хайде, ела, кис-кис… – повика го тя.
Котът измяука протяжно, но не помръдваше. Ясмина се наведе и тогава забеляза нещо да се движи.
– Какво е това… шапка ли? – прошепна, после ахна. – Господи… щенце!
Беше увито в найлонов плик и захвърлено под блока. Котът го беше намерил. Животно, а по-човечно от хората.
Ясмина се разплака от безсилие и ярост. Разви плика – мъничкото едва дишаше. Притисна го под мишница, хвана торбите, с мъка отвори входната врата. Котът се втурна към асансьора – разбира се, не работеше. Започна тежкото изкачване до осмия етаж пеша.
Два тежки пакета, полуживо кученце, болящ крак, сълзи по лицето. А котът тичаше отпред, спираше, чакаше я, сякаш проверяваше дали не изостава.
Когато най-сетне стигна, Ясмина се облегна на вратата, изнемощяла. Спиралата ѝ се беше размазала, ръцете ѝ трепереха. Котът тихо изчака, докато тя влезе, и едва тогава се върна при своята врата.
– Мамо!
– Мамче!
– Какво стана, защо плачеш?
– Ясмина, какво ти има?
И тогава, щом се озова у дома, язовирът се скъса. Ясмина се разрида неудържимо. Когато разбраха, че никой не я е наранил, че всички са живи и здрави, а в дома им се е появило и едно бездомно кученце, децата и Лъчезар я прегърнаха, целуваха я, а тя нямаше сили да се съпротивлява и ѝ се стори, че от него не се носи мирис на алкохол.
Внимателно я отведоха и я положиха на дивана, а Ясмина постепенно потъна в тежък сън, докато около нея домът ѝ за първи път отдавна беше изпълнен с тихо движение и грижа.
