Ясмина Дунавска се прибираше към дома си, като едва влачеше тежките пазарски чанти, натъпкани с храна, а краката ѝ сякаш отказваха да я носят. Всяка стъпка ѝ струваше усилие.
„Господи, колко съм изтощена…“, мина ѝ през ума. Умората я притискаше отвсякъде, като тежък похлупак.
Очите ѝ се насълзиха, но тя бързо се овладя. Какъв е смисълът от сълзите? Нима ако се разплаче, болката в кръста, натрупана от безкрайните часове работа, ще изчезне? Или пък съдържанието на чантите магически ще се промени – вместо замразени пилешки бутчета с безвкусна глазура, някаква съмнителна кайма и бледи макарони, ще се появи истинско, прясно месо, хубави италиански спагети в ярки цветове, като лакирани чушки, и някакви изискани каперси?
А плодовете? Вместо сбръчканите ябълки – мандарини, портокали, ананас… и киви. Ясмина обожаваше киви. Остави за миг чантите на земята, за да си поеме дъх, и започна леко да раздвижва ръцете си, сякаш така можеше да прогони напрежението.
Изобщо не ѝ се прибираше. Лъчезар Соколов сигурно отново беше пиян. Беше ѝ звънял на работа, говореше несвързани глупости, а на нея ѝ идваше да крещи от умора. Напоследък животът ѝ минаваше като в мъгла, макар че, ако се замислеше честно, тя винаги беше живяла по този начин – все едно не съвсем будна.
Като момиче не излизаше с момчета. Не се смяташе за красавица, но и грозна не беше. Може би се държеше по-особено, може би това ги държеше на разстояние. Отидеше ли на дискотека, беше облечена като всички, понякога дори по-добре. Смееше се искрено, шегуваше се, около нея винаги имаше тълпа момчета, които я закачаха, наричаха я с галени имена, но когато идваше време да си тръгва, тя поемаше сама към вкъщи.
После се появи Лъчезар. Започна да я изпраща. Първоначално тя се притесняваше, после свикна. След това той замина да служи в армията и тогава Ясмина осъзна, че ѝ липсва. Писмата му дойдоха едно след друго, тя отговаряше, и между редовете, без фанфари, се роди любов – тиха, скромна, почти незабележима.
Ожениха се без шум и без празненства. Години по-късно, след близо десетилетие семеен живот, Лъчезар ѝ призна, че навремето бил предупредил всички – който се закачи с това момиче, ще си има работа с него. А той си беше известен побойник.
Беше дошъл от село да учи за заварчик, първо живя в общежитие, после наемаше стая при някаква възрастна жена. Ясмина пък беше сираче. Майка ѝ почина, когато тя и брат ѝ Градимир Маришки бяха още почти деца. Жилището формално било тяхно, уж наследствено, но реално никой не ги искаше там. По документи имаха дом, а в действителност – нищо. Изпратиха ги в дом за деца, а когато излязоха, им казаха: „Идете си, нали имате къде.“ Само че съпругата на чичо им ги насочи… към никъде. Най-много до гарата.
Тогава Градимир се закле, че никога няма да изостави сестра си. „Дори от оня свят ще дойда, чуваш ли!“ – каза ѝ. Тя само махна с ръка, мислейки, че говори празни приказки.
Двамата наеха стая и заживяха заедно. После Ясмина се омъжи за Лъчезар и за известно време живяха тримата. Градимир беше млад и избухлив. Един път се сбиха – защити приятелска приятелка и получи условна присъда. Пострадалият се оказа син на важна клечка, а за Градимир нямаше кой да се застъпи, въпреки че приятелите му обикаляха и молеха.
После историята се повтори. Отново бой, пак със същата компания. Градимир удари единия, изби зъб на друг, счупи ръка на трети. Един извади нож, той хвана острието и му изкриви ръката. Накрая делото го представиха така, сякаш той и още няколко момчета от работнически квартал са нападнали „добрите“. Получи ефективна присъда. Никакви добри характеристики не помогнаха.
Ясмина плака неутешимо. Беше бременна с Борислав Кадинов. След година брат ѝ излезе – уж за добро поведение. Някои твърдяха, че справедливостта все пак е възтържествувала и го подтикваха да иска обезщетение, но той отказа.
Лъчезар и Градимир поговориха. Цяла нощ седяха в кухнята, тихо, без да повишават тон, изпиха две бутилки водка. На сутринта, когато Ясмина се приготвяше да води по-голямата си дъщеря Калина Старозагорска на детска градина, брат ѝ се приближи и каза: „Прости ми. Повече никога заради мен няма да плачеш. Обещавам. Нали ти казах, че няма да те изоставя. Всичко ще бъде наред. Ние сме заедно – ти и аз, а ето ги и Лъчезар с децата. Ние сме сила.“
Градимир започна да учи задочно, работеше, взимаше допълнителни смени и скоро успяха да наемат по-добро жилище. Лъчезар се опитваше да не изостава от него, но в Ясмина се беше загнездила тревога – усещаше, че мъжът ѝ от време на време посяга към чашката.
Тя не знаеше как се гради семейство. Никой не я беше учил. Правеше каквото може, с това, което имаше. „Всички мъже пият“, успокояваше се тя. „Не буйства, не посяга с ръка – и това е нещо.“
Само че пиенето на Лъчезар се задълбочи. Ясмина мълчеше и търпеше. Междувременно животът на Градимир тръгна нагоре – срещна добро момиче, ожениха се, изтеглиха ипотека. Той не забравяше сестра си, винаги я наблюдаваше с едно наум. Съпругата му, и тя израснала в трудна среда, се стараеше, държеше семейството сплотено. Живееха задружно, с много смях. Градимир подхвърляше на Лъчезар, че и той трябва да мисли за ипотека, обещаваше помощ. „Разбира се, ще помагаме“, кимаше жена му. „Нали сме семейство.“
Ясмина мълчеше. Срам я беше да признае, че Лъчезар е уволнен, че децата са на градина, а тя работи на две места. Той се въртеше из дома – сваряваше макарони, запържваше наденици за вечеря. Поне не водеше никого вкъщи и не изнасяше нищо навън. Кълнеше се, заклеваше се, че ще спре с проклетата водка и бързо ще си намери работа, а когато Градимир разбра какво става, реши, че е време сериозно да се намеси и да поговори с него.
