— И кога смяташ да се върнеш? — попита Асен след кратка пауза.
— Не мога да кажа със сигурност — проточи Виолета. — Надявам се да е до довечера. Ще ми се наложи да се друсам с автобуса, докато тия от сервиза най-сетне решат да обърнат внимание на колата.
— Добре… тогава да се видим към шест и половина в „Айсис“? — предложи той, вече по-скоро по навик, отколкото с ентусиазъм.
— Става — съгласи се тя леко. — Ще те чакам. И слушай… занапред вдигай, когато ти звъня. Ясно ли е?
— Разбира се, скъпи — изчурулика Виолета с онзи тон, който обикновено разтапяше всичките му съмнения.
— Добре тогава… тръгвам. Целувам те. Чао.
Връзката прекъсна. Асен пое дълбоко въздух и се отпусна на дивана, усещайки как напрежението за миг го напуска. Но облекчението се оказа краткотрайно — почти веднага в съзнанието му се прокрадна онова неприятно, лепкаво усещане.
Ами ако никаква катастрофа не е имало? А ако Виолета е прекарала нощта с някого другиго?
— Завърта ти главата — прошепна вътрешният му глас с насмешка. — А ти се хващаш на всяка дума като последния наивник.
— Млъквай — ядосано си каза Асен. — Аз ѝ вярвам.
— А защо? — не отстъпваше разумът. — Познаваш я от два месеца. Два! А вече си ѝ построил образ, който може изобщо да не съществува.
Той насила прекъсна този вътрешен спор и се замисли. Истината бе, че почти нищо не знаеше за миналото ѝ. Виолета никога не говореше за семейството си, отбягваше всякакви въпроси за предишния си живот, а когато разговорът се насочеше натам, рязко сменяше темата, сякаш нещо я притесняваше или засрамваше.
Единственото, което Асен бе успял да разбере, беше, че отношенията ѝ с майка ѝ са прекъснати отдавна. Но причината оставаше загадка. Както и всичко останало — бивши връзки, приятели, роднини… около нея сякаш имаше плътна, тъмна завеса.
Колкото и да се опитваше, той не успяваше да надникне отвъд нея и да види коя всъщност е жената, в която се беше влюбил. В този момент в ума му изплува споменът за онази странна шега с Валентин Витошки.
— Ами ако… — прошепна си Асен.
— Точно така — веднага откликна вътрешният глас. — Най-сетне нещо смислено.
Той се обърна настрани и неусетно заспа.
Държейки за ръка малката Албена Ковач, Асен влезе в кафене „Азис“. Настаниха се на свободна маса до прозореца и почти веднага при тях се появи млад сервитьор с безупречно учтиво изражение.
— Съжалявам, но тази маса е резервирана — каза той. — Моля, преместете се на друга.
— Разбира се — кимна Асен и заедно с Албена се преместиха на съседната маса. След това се обърна към сервитьора: — Извинете, бихте ли ми казали къде е тоалетната?
— По коридора, втората врата вдясно — отвърна любезно младежът.
Асен хвана момиченцето леко за лакътя и тръгнаха натам.
— Първо ще се измиеш — каза ѝ той с усмивка. — Приличаш на коминочистач. Къде успя така да се изцапаш?
След като я остави, той се върна обратно и направи поръчката. Минутите започнаха да се точат бавно и досадно. Виолета така и не се появяваше.
Шест и половина отдавна беше минало. Часовникът показа седем, после и седем и половина. Междувременно пристигна възрастна двойка — явно истинските притежатели на резервираната маса. Те седнаха и започнаха да си говорят тихо, отпивайки от виното си с онези погледи, пълни с нежност и привързаност, които идват само с годините.
Асен ги наблюдаваше с известно удивление. Албена, вече чиста и свежа, не губеше време в размисли, а с огромно удоволствие унищожаваше горещата пица, отпивайки от чашата си със сок.
— Не бързай толкова — предупреди я той. — Ще се задавиш.
— Има за всички — усмихна се Асен. — А ако не стигне, ще поръчаме още.
Той помоли сервитьора за зелен чай и медовик. Докато гледаше как детето се храни с такъв апетит, и самият той усети глад.
Тъкмо беше започнал да яде, когато входната врата се отвори. На прага застана Виолета. Тя разтърси мокрия чадър с елегантен жест, сгъна го, свали тъмните си очила и тръгна към тях.
— А това какво е? — спря се тя рязко пред масата.
Погледът ѝ бе прикован към Албена, която тъкмо дъвчеше поредното парче.
— Питам те — коя е тя?
Асен за миг онемя. Сходството между Виолета и детето го порази отново — същата тъмна, леко чуплива коса с меден отблясък, същите големи очи, същите пухкави устни. Беше като да гледа две матрьошки — голямата и нейното точно умалено копие.
— Дъщеря ми е — каза той накрая спокойно, сякаш това бе най-естественото нещо. — Седни, трябва да ти обясня.
Виолета шумно издърпа стола и се стовари на него.
— Каква дъщеря? — прошепна гневно. — Ти каза, че нямаш деца.
— Така се получи — въздъхна Асен. — Първи брак. Неуспешен. И това беше отдавна.
Той замълча за миг и добави:
— Просто не исках да ровя в миналото. Но след като говорим за брак, реших, че нямам право на тайни.
— Аз пък мисля, че трябва да отложим сватбата — каза Виолета, захапвайки устна. — Кой знае още какво ще решиш да ми разкриеш…
Тя спря, загледа се дълго през прозореца. Асен чакаше, вече разбрал всичко. Сякаш някой бе включил светлината в тъмна стая.
— По-добре… — Виолета протегна дългите си пръсти с яркочервени нокти и почука по масата. — По-добре да си останем просто приятели.
— Какво? — не повярва той. — Заради детето ли? А ние?
Тя вече беше станала, грабнала чантата си и без дума се запъти към изхода.
— Чакай! — извика Асен. — А ние какво?
Виолета го погледна за последно със странен, неразгадаем поглед и изчезна зад вратата.
Той сведе глава и се усмихна тъжно.
— Чичо Асен, хайде да си тръгнем — каза Албена, хващайки го за ръката. — Не ми харесва тук.
— И на мен — кимна той. — Само че… къде?
— При нас — отвърна момиченцето. — В…
