Мисълта, която се бе зародила в Асен, не го пускаше. Колкото и да се опитваше да я прогони, тя упорито се врязваше в съзнанието му, сякаш комарно ужилване – дребно, но дразнещо, напомнящо за себе си отново и отново.
— Аз, ако трябва да съм честен, съм доволен от живота си — подхвърли замислено Валентин, без да дочака отговор. — Работата ми е читава.
Разказа как след като завършил института, по разпределение заминал направо на сондажите. Станал бригадир, научил се да носи отговорност и за хора, и за техника. После се ухили и стрелна Асен с любопитен поглед:
— А ти какъв си? Някакъв мениджър, а?
— Юрист — поправи го Асен спокойно. — Имам собствена кантора. Вече трета година.
Обясни му, че се занимава с имотни казуси, разводи, дребни административни спорове, консултации. Нищо гръмко, но работа имало.
— Малки дела, ама с добри пари — разсмя се Валентин. — Айде, още по едно, за изпроводяк.
Времето ги притискаше, а и у дома сигурно вече го търсеха. Вдигнаха последните чаши за срещата, стиснаха си ръцете и се разделиха. Асен с изненада забеляза, че дъждът бе спрял, вятърът бе утихнал, а улицата бе потънала в някаква необичайна, дългоочаквана тишина.
Леко залитайки, той тръгна по тротоара, подсвирквайки си безгрижно. Срещата със стария познат видимо бе повдигнала настроението му, а алкохолът приятно бучеше в главата. Тъкмо когато се унасяше в мислите си, зад гърба му прозвуча тънко детско гласче:
— Чичо, почакайте, изпуснахте си папката!
Асен спря рязко и инстинктивно бръкна в джобовете на палтото си. Документите, които допреди малко стискаше под мишница, ги нямаше. От тъмнината излезе дребна фигурка с прекалено широка, смешна куртка.
Беше момиченце на около седем-осем години. В едната си ръка държеше неговата папка, а в другата — плюшено мече.
— Заповядайте, изпуснахте я — каза тя и я подаде. — Падна направо в локвата.
— В локвата? — поклати глава Асен. — Ех, че съм разсеян… и не съм усетил.
Клекна пред нея и пое папката с благодарност. Неволна усмивка се появи на лицето му.
— А защо се смеете? — попита детето, чуло тихия му смях.
— Просто ми се стори забавно — отвърна той. — Неотдавна аз върнах изгубена вещ на едно момиче, а сега ти връщаш моята. Странни съвпадения.
Колкото и да се опитваше, не успяваше да различи ясно лицето ѝ. Забеляза само закръглените бузки, изцапани с прах или сажди, и огромните, блестящи очи — тъмни и дълбоки като агати. Асен изтупа мократа папка и се премести на каменните стъпала пред затворен магазин.
— Късно е вече — каза, поглеждайки към небето. — Защо си навън по това време? Трябва да си у дома, не е безопасно.
— Събирам пари за мама — обясни момичето и му показа кутийка с дребни монети. — Болна е, трябват лекарства.
— Ясно… — промълви Асен съчувствено и извади портфейла си. — Тогава ще помогна.
Пусна няколко банкноти, поколеба се за миг и добави още толкова.
— Само че мястото не е много подходящо — продължи той. — И през деня тук не минават хора, а вечер… само пияници и разни хулигани. На площада щеше да е по-добре.
— Опитах — отвърна детето. — Изгониха ме. Метачът беше ядосан, каза, че преча и развалям гледката. Почти ме удари.
Тя подсмръкна и избърса носа си с ръкава на и без това мръсната куртка. Асен се почувства неловко. Той никога не бе изпитвал истинска нужда. Родителите му, заможни и грижовни, се бяха погрижили да не му липсва нищо. Детството и младостта му бяха минали в огромна къща, по-скоро приличаща на луксозен хотел.
Пътувал бе из различни държави, на шестнайсет получи скъп автомобил, а на осемнайсет — собствено жилище. И ето го сега, седнал до дребно просяче в овехтяла балонена куртка, с чувство на вина, което го стягаше отвътре.
— Как се казваш? — попита тихо, преглъщайки буцата в гърлото си.
— Албена — отвърна тя.
— А майка ти какво ѝ е?
— Кракът я боли — сви рамене момичето. — След катастрофа. Татко загина, а тя си счупи крака и остана по-къс. Понякога нощем се буди и вика, че я е страх. Почти не ходи, затова ѝ помагам.
Асен стисна устни. Не намери думи. Само въртеше портфейла си в ръце и гледаше как детето трепери от студ.
— Вземи — каза накрая и ѝ пъхна портмонето в ръцете. — Трябваше още отначало да ти го дам. Моля те, не отказвай.
Изправи се, раздвижи схванатите си крака и оправи килнатата ѝ шапка.
— Утре пак ще мина — обеща той. — Бъди тук. И благодаря ти за папката.
Усмихна се и побърза да си тръгне. Албена, притиснала портфейла до гърдите си, дълго гледаше след него и махаше с ръка.
През цялата нощ Асен не успя да се свърже с Виолета. Седя до сутринта в кухнята, отпивайки силно кафе. Мислите му се блъскаха една в друга, всяка по-тежка от предишната. Гледаше снимката на годеницата си на екрана на телефона и стискаше зъби от гняв. Три сутринта, после четири, после пет.
Едва към пет и половина чу гласа ѝ.
— Къде си? — изрече той напрегнато.
— Боже, побърка ме с тези обаждания — отвърна Виолета раздразнено. — Не можех да вдигна. Имах леко ПТП.
Някакъв идиот ме удари отзад. Чаках полиция, после пътна помощ, а сега съм в сервиза и още не са погледнали колата. — Не можа ли поне едно съобщение да ми пратиш? — избухна Асен. — Полудях от притеснение.
— Къде си изобщо?
— Казах ти, в съседния град — отвърна тя. — Отидох да видя приятелка…
