Първият аргумент беше прост и звучеше разумно. Борис Велизаров ѝ обясняваше спокойно, че професионален шофьор ще се справя далеч по-добре с градския хаос, отколкото тя самата. Не желаел Зорница Орлова да изхабява нервите си, заседнала с часове в задръствания, нито да се прибира преуморена и напрегната.
След кратко колебание той добави и още нещо, този път с известна неловкост. Според него било странно и дори леко неловко хора с техните възможности да нямат нает персонал. Пари имало, а служители – не. Репутацията, както той се изрази, също имала значение.
Зорница прие идеята за шофьор, но постави едно ясно условие – човекът да изпълнява и ролята на охрана. Не че очакваше нещо да се случи, но предпочиташе да е подготвена за всеки случай.
С времето обаче апетитът на Борис към подобни промени нарасна. Все по-често започна да настоява, че домът им има нужда от цял екип.
— Зори, необходимо е — убеждаваше я той. — Дори само заради външния вид. Готвач, чистачка, гувернантка за децата. Когато идват гости, те инстинктивно търсят на кого да разпореждат. А при нас ти си тази, която сервира и носи напитките.
После, вече раздразнен, добавяше, че околните оставали с впечатление, че той няма достатъчно средства, което го засягало дълбоко.
— Хора ли се наемат, за да доказваш нещо пред приятелите си? — попита Зорница с усмивка, зад която се криеше леко недоумение.
— Мислиш ли, че няма да забележат? — въздъхна тежко Борис. — Просто е нужно.
Тя отстъпи, макар че никога не ѝ беше проблем нито да готви, нито да поддържа просторния им двуетажен апартамент. Но когато съпругът ѝ настояваше така настойчиво, тя не намираше сили да му откаже. Тогава обаче изникна друг въпрос — какво оставаше за нея?
Не беше ясно откъде Борис намери толкова бързо персонала, но от този момент нататък всеки опит на Зорница да се заеме с нещо у дома беше посрещан с възмутени възгласи и любезно, но категорично я отстраняваха.
— Госпожо Орлова, моля ви, оставете това! — казваха ѝ. — Не подхожда на съпругата на такъв влиятелен човек да се занимава с битовизми.
И тя наистина остана без роля. Сякаш думите от едно старо стихотворение оживяха — всички беди започвали от момента, в който една жена седне и няма какво да прави.
Един ден погледът ѝ попадна на разписанието с извънкласните занимания на децата — плуване, конна езда, самбо, рисуване, пеене. Зорница се усмихна изненадано. Животът им беше пъстър и динамичен.
— А аз защо да не опитам нещо ново? — попита се тя.
Започна с фитнес и салон за красота, после се записа на курсове по рисуване, моделиране и бижутерия. Дългото стоене без движение обаче скоро ѝ напомни за себе си с болки в гърба. След обстоен преглед лекарят беше категоричен — нуждаеше се от редовна физическа активност.
Така в графика ѝ се появиха фехтовка, конна езда, голф и тенис, а списъкът непрекъснато се удължаваше. Странното беше, че всички треньори и преподаватели се оказваха млади мъже, при това привлекателни.
Зорница го прие философски. Реши, че това вероятно е политика на местата, които посещаваше — жени да работят с мъже и обратното. Все пак тя не ходеше в обикновени клубове, а в такива с етикет „елитен“, какъвто статусът на Борис изискваше.
И точно тогава напрежението изби.
— Зори, трябва да поговорим сериозно — каза Борис една вечер, щом се прибра от работа.
— Разбира се, какво става? — оживи се тя.
— Разбирам, че си запалена по спорта, но започнах да се чудя защо около теб постоянно се въртят млади мъже.
— Какво означава „се въртят“? — не разбра Зорница.
— Някои от партньорите ми посещават същите места — отвърна той мрачно. — И ми обърнаха внимание, че около теб непрекъснато има много млади и прекалено услужливи треньори, което постави началото на разговор, който тепърва щеше да се изостря.
