…че той е по-възрастен със седем години, но за сметка на това вече има собствена фирма, скъп автомобил и апартамент, купен в самия център.
— Радке — опита се да възрази бащата на Зорница, Людмил Бургаски, — не излиза ли, че сякаш продаваме детето си на заможен бизнесмен?
— Людмиле, ние с Борис Велизаров се запознахме, когато те вече бяха подали документите! — отсече майката. — А това, че Борис ни допадна, е чиста случайност, нищо повече.
— Хората ще говорят — поклати глава Людмил.
— Нека си говорят каквото им е на ума! — пламна Радка Емилова. — Ние с теб цял живот по заводите се трепем.
А до пенсията първо трябва да се стигне! Нямаме нито коли, нито сериозни спестявания. Какво бъдеще можем да дадем на дъщеря си?
А Борис я обича! Виждал си как я гледа. Ти мен така ме гледаше само преди сватбата!
— Добре де, обича я… Но комшиите ще кажат, че сме я уредили изгодно.
— Нека да завиждат! — отсече тя без колебание.
Борис Велизаров беше човек със здрава стъпка и ясен ум. Едва на двадесет и пет години, а вече беше изградил бизнес, имаше самочувствие, енергия и хъс да се развива. И го правеше без отлагане.
Приятелите му често го наричаха без заобикалки „ходещ калкулатор“.
— Невероятен талант — казваха с нотка завист. — Пет минути мълчи, смята, а после отсича какво да се купи, откъде да се докара и на кого да се продаде. И винаги е на печалба!
— Само едно не разбираме — шушукаха помежду си. — Защо му е тази Зорница Орлова? Ако е проект, още не виждам кога ще излезе печалбата.
На околните им беше трудно да повярват, че чувствата му са искрени.
А истината беше друга. Борис, макар умът му да работеше като съвкупност от калкулатор, компютър и цяла изчислителна станция, беше вложил сърцето си, мислите си и цялата си душа именно в любимата жена.
Затова и сватбата им беше пищна, щастието блестеше в очите им, а бъдещето изглеждаше светло и спокойно, без тъмни облаци.
Две години след венчавката Зорница роди дъщеря им Ванеса Велизарова. А още две години по-късно на бял свят се появи и синът им Ростислав Воин.
Горделивостта на родителите ѝ обаче не беше свързана с богатството, а с избора, който Зорница направи след това. Тя не тръгна по пътя на съпругите на богати и влиятелни мъже.
Макар Борис неведнъж да настояваше, тя категорично отказа прислужници, гувернантки, детегледачки и външно почистване. Всичко в дома държеше под контрол сама.
И не, Борис не я ограничаваше. Гардеробите бяха пълни с луксозни дрехи, техниката — последен писък на модата, а джаджите — най-новите на пазара. За бижутата дори се наложи да поръчат отделен сейф.
Въпреки това Зорница лично подреждаше къщата, готвеше, учеше децата, играеше с тях и се стараеше да отделя на съпруга си толкова внимание, колкото позволяваше натовареният му график.
Докато децата бяха малки, ежедневието ѝ беше изтощително. По-късно обаче усилията ѝ дадоха резултат. Ванеса и Ростислав израснаха самостоятелни, умни и любознателни. Не стояха на едно място и рядко им беше скучно.
Кръжоците и спортните занимания избираха сами. И именно тогава в дома им се появи първият нает служител. Преходът към тази промяна започна с един привидно обикновен разговор, свързан с все по-натовареното градско движение и ежедневните им ангажименти.
