— Вероятно сте от най-търсените лекари тук? — подхвърли шофьорът на таксито, като кимна към сградата на областната болница.
— О, не, съвсем не — усмихна се леко Зорница Орлова. — Работя като санитарка.
— Секретарка? — не се отказа Калин Вълков, хвърляйки бърз поглед в огледалото.
— Санитарка — повтори тя по-ясно и по-твърдо.
— Аха… от онези, елитните? — в гласа му се прокрадна ирония. — С допълнителни „услуги“?
— Никакви елити, млади човече. Най-обикновена санитарка съм — изнасям подлоги, мия подове, сменям чаршафи.
— Тогава вече нищо не разбирам — обърка се Калин, продължавайки да я изучава през огледалото.
И наистина имаше защо. Външният вид на тази „обикновена санитарка“ не се връзваше с представите му. Изобщо не се връзваше.
Повече от две години в системата на фирмата се въртеше един и същ курс: от луксозен жилищен комплекс до областната болница и обратно — сутрин и вечер, пет дни в седмицата. Ясно беше, че такъв маршрут не е за човек със скромни доходи. Диспечерите дори бяха помолили шофьорите да разберат кой стои зад тази загадка.
Оказало се — добре облечена жена на средна възраст, без накити, без чанти с багаж, но с безупречен стил. И започнали догадките.
— Може би има тежко болен роднина и идва всеки ден като на работа?
— А може да „се грижи“ за някого с надежда за наследство?
Когато споровете в диспечерската станали твърде оживени, решили да натоварят най-младия и словоохотен — Калин — да завърже разговор и да изясни ситуацията.
И изрично го предупредили:
— Само внимавай! Ако подаде оплакване, ще я загубим като клиент!
Ето защо сега Калин оглеждаше внимателно коженото палто от песец, скъпата дамска чанта и ботушите, за които собствената му жена би дала мило и драго.
— А какво точно искате да разберете? — попита Зорница с едва забележима усмивка.
— Ами… ако на санитарите вече им плащат така, и аз ще се преквалифицирам — нека ме научат!
— Заплащането си е същото, както винаги — разсмя се тя, представяйки си Калин с моп в болничния коридор. — Не заради заплатата съм тук. Макар че, да, получавам си я.
— Само за таксита харчите повече на месец, отколкото изкарвате там!
— Ще ви споделя една страшна тайна — Зорница понижи глас. — Аз съм тук… на заточение.
Като видя изуменото му изражение, избухна в смях.
— Извинете за любопитството — смути се Калин. — Просто момичетата от диспечерската си измислиха какво ли не за вас. Не могат да схванат как е възможно… и най-вече защо.
— Значи колективно сте решили, че заслужавате обяснение? — попита тя, все още усмихната.
— Точно така! — въздъхна той.
Зорница се облегна назад, затвори очи за миг и тихо каза:
— Омъжих се много млада.
Тя стана съпруга веднага след като завърши медицинския колеж. Не по сметка, не по наивност, а водена от голяма, истинска любов, която тогава изпълваше цялото ѝ сърце.
Майка ѝ, Радка Емилова, беше повече от доволна от избора на дъщеря си и често повтаряше, че такава възможност не се изпуска, като започваше с думите: — И какво от това, че…
