Плевелите. Така ги наричах наум — мислите, които никнат без покана и задушават всичко останало, ако им позволиш. Оставих кошницата на плота, напълних чайника и изчаках водата да кипне. Избрах обикновен черен чай, без аромати и добавки — не ми трябваше нищо излишно. Налях в чашата, парата се вдигна бавно, сякаш ми даваше знак да намаля темпото.
Седнах до прозореца. Стъклото беше хладно, а навън следобедът се сгъстяваше в мек полумрак. Гледах двора и си мислех колко прилича на вътрешния ми свят — не подреден по списък, не идеален, но жив. Там, където бях оставяла всичко на самотек, бяха пораснали бурени. Където се бях навела и бях поработила малко, имаше място за въздух и светлина.
За пръв път от много време насам не се нахвърлих върху себе си с упреци. Не си повтарях какво съм сгрешила, кого съм разочаровала, какво съм пропуснала. Оставих тишината да свърши своята работа. Отпих глътка — горчивината беше честна и ясна, без да се преструва на нещо друго.
Разбрах, че не дължа обяснения за всяка граница, която съм поставила. Че не всяка чужда нужда е моя задача. Че мога да избирам кога да отворя вратата и кога да я оставя затворена, без да се чувствам виновна. Дворът ми не е показен, но е мой — и ако някой иска да влезе, трябва да уважава реда вътре.
Слънцето се скри напълно, а в стъклото се появи отражението ми — по-спокойно, по-събрано. Усетих умората, но тя вече не тежеше. Беше като след добре свършена работа. Оставих чашата, изправих се и си обещах не чудеса, а постоянство. Да плевя навреме. Да поливам, когато е нужно. И да не чакам нечий друг да поддържа мястото, в което живея — нито навън, нито вътре в себе си.
