Любомир Велизаров свали поглед от масата и сякаш се опита да смекчи ситуацията.
— Виолета, майка ми… тя не го прави нарочно — измърмори той неуверено.
Обърнах се рязко към него.
— Любомире, ти си зрял човек. В този момент не ми трябват оправдания, а подкрепа. Не половинчати думи.
Той отвори уста, после я затвори. Погледът му се плъзна от Донка Балканска към мен, сякаш търсеше спасение и от двете страни едновременно.
— Просто вече не мога така — казах твърдо. — Или приемате правилата в моя дом, или си тръгвате.
Настъпи тежка пауза. Донка Балканска ме гледаше, сякаш току-що бях загубила разсъдъка си.
Станах, взех одеялото от стола и се отправих към спалнята. Не тръшнах вратата — затворих я бавно и безшумно.
Легнах по гръб и се взрях в тавана. Ръцете ми трепереха.
Направих го. Наистина го направих.
Сутринта ме събудиха стъпки. Любомир събираше багажа си.
Излязох в кухнята. Той стоеше до масата, стискайки якето си.
— Значи говореше сериозно? — попита без да ме погледне.
— Напълно.
Той кимна леко и се загледа в празното пространство зад мен.
— Майка ми ще отиде при сестра си. Аз ще я закарам.
— Добре.
— А аз… — поколеба се. — И аз ще тръгна за известно време. Трябва да помисля.
Не казах нищо.
Донка Балканска излезе с куфар в ръка. Погледна ме отвисоко, без дума. След секунди вратата на колата се затръшна.
Любомир седна зад волана, запали двигателя, обърна по чакълената алея и изчезна.
Останах на прага, слушайки как шумът от мотора постепенно се разтваря в тишината.
Тишина — странна, непривична, леко плашеща, но някак правилна.
След около час Милко Вълков се върна от площадката. Приближи се, без да говори, качи се в скута ми и опря глава на рамото ми.
— Мамо, тук може ли да си играя? — прошепна той.
Прегърнах го силно.
— Тук вече можеш да бъдеш какъвто поискаш.
Той се усмихна, кимна и отново изтича навън.
Седях на пътеката и гледах къщата. Изглеждаше по-голяма, по-празна и по-свободна.
Сълзи се стичаха по бузите ми — не пареха, просто течаха.
Бях избрала себе си.
Към вечерта сложих чайника, извадих купа с горски ягоди — някои вече бяха омекнали. Измих ръцете си със студена вода.
Зад прозореца се появи Радка Александрова.
— Е, тихо ли е вече при вас? — подвикна тя.
Усмихнах се.
— Да. Тук вече има правила. Не са съвършени, но са мои.
Тя кимна и си тръгна.
Погледнах отражението си в стъклото — уморено лице, мокри очи, но и нещо различно, ново. Може би беше време да спра да чакам идеални отношения и да приема, че всеки има своя двор и своя път, които трябва сам да поддържа.
