Поех си дъх и за миг просто останах на място.
Милко Вълков седеше на люлките, плъзгаше колелцето на количката си и чертаеше криви следи в прахта. Приближих се, клекнах до него и леко го докоснах по рамото.
— Мамо — вдигна очи към мен, — защо баба винаги говори толкова силно? Това „шурум-бурум“ лошо ли е?
Притиснах го до себе си.
— Не, миличък. Понякога възрастните просто се изтощават и не умеят да го показват по друг начин.
Той кимна, сякаш прие обяснението, и отново се съсредоточи върху играчката.
Радка Александрова се появи до пейката и ми подаде чаша с вода.
— Пийни, Виолета. Жегата е убийствена.
Отпих. Водата беше хладка, направо от чешмата, но ми подейства успокояващо.
— Да ти кажа нещо — седна тя до мен и сниши глас. — Докато мъжът ми беше жив, и аз търпях неговата майка. Все си повтарях, че така трябва, че семейството изисква жертви. После години наред се обвинявах. Ти си свястна жена. Само не забравяй себе си.
Тя ме потупа по ръката и си тръгна.
Останах сама, загледана в люлките, покрити с прах. Пясъкът под сандалите ми беше топъл. От другата страна на оградата отново се разнесе гласът на Донка Балканска — нещо за вечерята, изречено заповедно.
Никой не е длъжен да търпи.
Мисълта беше ясна и категорична, сякаш някой я беше изрекъл вместо мен.
Изправих се и поех към къщата.
По-късно, привечер, нарязвах домати за салатата. Любомир Велизаров се беше свил в ъгъла с телефона си. От коридора гласът на Донка Балканска звучеше високо и нарочно натрапчиво.
— Да, казах им всичко право в очите. Ако ми беше дъщеря, на ръце щеше да ме носи, а тук — едно голямо нищо.
Ръката ми застина. Ножът се плъзна и тупна върху масата. Сокът от доматите лепнеше по дланта ми.
„Нищо.“
Вдигнах ножа бавно и го оставих обратно.
Стига толкова.
Любомир вдигна поглед.
— Виолета, какво става?
Погледнах него, после вратата, зад която стоеше майка му.
— Нищо — отвърнах тихо. — След малко ще стане ясно.
Двамата седяха на терасата. Донка Балканска плетеше, а Любомир отново беше вперен в екрана.
Излязох и застанах срещу тях.
— Донка Балканска — започнах спокойно, — през последните три години осем пъти ме нарекохте лоша домакиня. Ако тук всичко ви дразни, защо идвате отново и отново?
Тя вдигна глава и щракна с пръсти.
— Ти как смееш да ми говориш така?
— Смея да питам — отвърнах. — Това е моят дом, моята вила. И аз повече няма да търпя.
Любомир остави телефона си на масата.
