…да принадлежи и на двама ни. Това било естествено.
— А не е ли също толкова естествено да е записана само на мое име? — попитах едва чуто. — Баба изрично така е решила.
— Тя не е знаела как ще живеем ние — отвърна Радослав Варненски и влезе в кухнята. Отвори хладилника, без изобщо да ме погледне. — Искала е просто да ти помогне. Но сега е време да мислим за нас, не за миналото.
— Не, ти мислиш само за себе си — каза той и се обърна рязко. В погледа му имаше засегнато самолюбие. — Получи апартамент и веднага реши, че си самодостатъчна. Че вече имаш „твое“ и съпругът ти няма думата.
— Никога не съм казвала такова нещо!
— Не е нужно да го казваш — изсъска той и затръшна вратата на хладилника. — Щом не си го прехвърлила веднага, значи точно това мислиш. Всяка нормална жена би го направила. Без драми и без условия.
Нормална жена. Отново този етикет, хвърлен като упрек.
— А един нормален мъж би застанал до мен — изстрелях, без да се сдържам. — Би разбрал какво означава този апартамент за мен. Че баба ми искаше да ми остави сигурност.
— Сигурност? — Радослав се изсмя горчиво. — Сигурност от какво? От мен ли?
Мълчах. Защото истината заседна в гърлото ми като трън. Да — от него. И от майка му.
Той се оттегли в хола и усили телевизора до край. Ясно беше — разговорът приключи без решение.
На следващия ден отидох сама при нотариус. Имах нужда от чужд, хладен поглед, от потвърждение, че не си въобразявам и че не съм виновна.
Драгомир Емилов — възрастен мъж със спокойни очи и побеляла коса — ме изслуша внимателно, без да ме прекъсва.
— Лидия Соколова — каза накрая с равен тон, — завещанието на баба ви е изрядно. Имотът е изцяло ваша лична собственост. Не подлежи на делба, дори при развод. Никой няма право да ви го отнеме.
— Съпругът ви може да настоява, колкото пожелае — добави той, като леко повдигна рамене. — По закон той няма никакви претенции, освен ако вие доброволно не решите да го впишете.
— Това е ваше право. Безусловно.
Поех си дълбоко въздух. За пръв път от дни насам чувах тези думи — право. Не дълг. Не жертва. Право.
— Благодаря ви — прошепнах.
— Знаете ли — наведе се леко към мен Драгомир Емилов, — работя с наследства от години. И съм забелязал едно: когато някой настоява за незабавно прехвърляне, това почти винаги е тревожен сигнал. Ако съпругът ви наистина ви обича, ще изчака. Ще разбере. А ако не…
Той не довърши изречението. Нямаше нужда.
Излязох от кантората с усещането, че вътре в мен нещо се беше подредило. Аз имам право. Не съм длъжна.
У дома ме очакваше неприятна изненада. Донка Филипова седеше на дивана. Радослав ѝ беше дал ключовете за наетия апартамент. Пиеше чай — от моята чаша.
— А, Лидия. Най-сетне се прибра.
— Донка Филипова, какво правите тук?
— Чакам те. Имаме да довършим един разговор — каза тя и остави чашата с отчетлив трясък на масата. — Радослав ми разказа всичко. Отказваш да прехвърлиш жилището. Отказваш да направиш нужното за семейството. Знаеш ли как се нарича това?
— Това е предателство — изрече тя и се изправи. — Предаваш мъжа си. Показваш му, че за теб той не значи нищо.
Тя се приближи заплашително.
— Ако го обичаше истински, без да се замисляш щеше да му дадеш половината. В семейството всичко е общо. Нищо не се дели!
— Но баба ми го остави на мен!
— Твоята баба беше възрастна жена, която не разбираше как живеят младите! — гласът на Донка Филипова преля в крясък. — Тя те настройваше срещу съпруга ти! Насаждаше ти мисли, че можеш да се справяш сама, че семейството не ти е нужно!
— Не е вярно! Тя просто…
— Какво? — прекъсна ме тя и ме посочи в гърдите. — Искаше да ти даде коз срещу нас? Мислиш, че не разбирам? Апартаментът е власт. Който има жилището, той командва. И ти искаш да командваш Радослав, нали?
— Не! Просто искам да имам нещо свое…
— ОМЪЖЕНА ЖЕНА НЯМА „СВОЕ“! — изкрещя Донка Филипова.
В стаята се спусна тежка, оглушителна тишина, в която дори собственият ми дъх звучеше прекалено силно, а сърцето ми блъскаше като в капан, предвещавайки, че този сблъсък още не е приключил.
