Практичност, не сантименталност — така го формулира Донка Филипова, сякаш подреждаше числа в счетоводна таблица. В момента плащате по двадесет хиляди лева всеки месец за наем. Пари на вятъра. Ако се нанесете тук, ще ги спестите. Само че жилището трябва да е вписано и на двама ви. В противен случай Радослав ще се чувства като натрапник.
Натрапник. Тя натежа върху думата така, че тя заседна в гърдите ми.
Преглътнах. Вътре в мен всичко кипеше, но езикът ми се заплете. Не намирах правилните аргументи. Донка Филипова говореше хладнокръвно и уверено, като човек, който обяснява безспорни факти. А аз се свих в дивана и се почувствах като ученичка, изправена пред строга забележка.
— Трябва ми време да помисля — измъкнах накрая.
— Какво има да се мисли? — веждите ѝ се събраха. — Или не вярваш на съпруга си?
Ето го и удара под кръста. Ако не кажеш „да“ веднага, значи си лоша съпруга. Ако искаш да запазиш нещо за себе си — значи си егоистка.
— Никакви „обаче“ — отсече тя. — Утре отивате при нотариус и оправяте документите. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Иначе после ще тръгнат приказки, напрежение, недоразумения. Това не е нужно на никого.
Изправи се и намести чантата си на рамото.
— Радослав, хайде. Казах всичко, което трябваше.
Той послушно тръгна към вратата, после се обърна за миг:
— Лидия, недей да се сърдиш. Мама иска най-доброто.
Най-доброто. Само че за кого?
Вратата се затвори и останах сама, седнала в тишината. Апартаментът, който до преди час усещах като свой, изведнъж ми стана чужд.
През нощта не мигнах. Лежах и гледах тавана на малката наета гарсониера, в която с Радослав се бяхме сгушили вече трета година. Той спеше до мен, обърнат към стената, и похъркваше леко. На него това явно не му тежеше.
Мислех за баба ми. За последния месец преди да си отиде, когато ме извика при себе си. Как стискаше ръката ми и тихо ми каза:
— Лидийке, оставям ти апартамента. Само на теб. Разбираш ли? Нека си е твой. Твое убежище. Да знаеш, че има място, където ти си стопанката и никой няма право да ти заповядва.
Тогава не осъзнах смисъла. Усмихнах се, кимнах, реших, че е просто тревога на възрастен човек. Сега вече разбирах. Баба беше видяла. Видяла беше как Донка Филипова бавно, но сигурно поема контрола над живота ми. Как Радослав винаги застава зад майка си. Как аз самата се разпадам на малки компромиси.
И ми беше подала спасителен пояс.
Сутринта Радослав излезе по-рано от обикновено, дори без да закуси. Останах сама и телефонът почти веднага звънна.
— Лидия Соколова, добро утро. Реши ли?
— Добро утро, Донка Филипова.
— Та какво става? Кога ще ходите при нотариуса?
Настъпи мълчание. Дълбоко и натежало.
— Значи още не си решила — в гласа ѝ се появи метален оттенък. — Осъзнаваш ли какво правиш? Ти разбиваш семейството си.
— Как точно го разбивам, като оставя жилището на свое име? — изтървах се.
— Съвсем просто. Радослав ти е съпруг. Той има право на половината от всичко, което притежавате. Щом му отказваш това, значи не го смяташ за равен. Поставяш се над него.
— Наследството е част от общото ви имущество! — повиши тон тя. — Получила си апартамента по време на брака, следователно трябва да е общ!
Не знаех как да отвърна. По закон тя грешеше — нотариусът ясно беше обяснил, че наследството не се дели. Но Донка Филипова не слушаше закони. Слушаше единствено себе си.
— Ще говоря с Радослав — казах тихо.
— Говори. Нека той ти обясни колко е тежко за един мъж да живее в жилище на жена си. Колко унизително е да нямаш глас.
Седнах тежко на стола. Ръцете ми трепереха. Защо трябваше да се оправдавам? Защо да изпитвам вина за подаръка, който баба ми беше оставила?
Вечерта Радослав се прибра мрачен.
— Мама ми се обади — измърмори, докато събличаше якето си. — Каза, че отказваш да прехвърлим апартамента.
— Не отказвам — отвърнах. — Просто искам време да помисля.
— Да мислиш? — обърна се рязко към мен. — Лидия, какво има за мислене? Ние сме семейство и е напълно естествено жилището да бъде общо.
