Свекървата нахлу в апартамента ми — вече официално мой — с такава решителност, сякаш от години той ѝ принадлежеше, а аз бях просто временен гост.
— Лидия Соколова, трябва да поговорим сериозно — отсече Донка Филипова и прекрачи прага, без дори да изчака покана.
Стоях в средата на дневната с парцал в ръка и усещах как стягането в гърдите ми се усилва. Само ден по-рано бях излязла от кантората на нотариуса с ключовете. Само вчера разбрах, че баба Зорница Калинова ми е завещала този двустаен апартамент в центъра. Само вчера осъзнах, че за първи път в живота си имам нещо, което е единствено мое.
А днес Донка Филипова вече беше тук.
Радослав Варненски влезе след нея — прегърбен, с виновно изражение и сведени очи. Дори не ме беше предупредил. Просто я беше довел. Без обяснения.
— Радослав ми каза, че вчера си била при нотариус — започна тя, оглеждайки помещението с хладен, преценяващ поглед. — Значи си се сдобила с жилището. Добро жилище.
Кимнах леко. Гърлото ми беше толкова свито, че думите едва излизаха.
— Баба го остави на мен — прошепнах.
— Оставила — повтори тя и вече надничаше в другата стая. — Просторно е. Обзавеждането е старо, но това лесно се оправя. Южно изложение. Отлично. Наистина отлично.
Тонът ѝ беше като на човек, който оценява имот за покупка. Като че ли в ума си вече пресмяташе стойността.
Радослав стоеше до вратата и мълчеше.
— Седнете — предложих аз, защото не намирах по-добри думи.
Донка Филипова се настани на дивана с изправен гръб и скръстени ръце. Винаги се държеше така, сякаш е у дома си, независимо къде се намира.
— Лидия, ще говоря направо — поде тя. — Получила си наследство. И то добро. Сега въпросът е как разумно да се разпореди човек с него.
Седнах срещу нея, а краката ми трепереха.
— Какво имате предвид? — попитах предпазливо.
— Да прехвърлите апартамента на двама ви с Радослав. Поравно. Все пак сте семейство.
Думите увиснаха във въздуха. Прехвърляне. По равно. Да се откажа от половината от онова, което баба беше оставила на мен. Само на мен.
— Но завещанието е на мое име — казах тихо. — Изрично. Нотариусът го подчерта.
— Нотариусът — Донка Филипова се намръщи, сякаш чу нещо неприятно. — Те казват каквото им се нареди. А завещанията ги пишат възрастни хора, които невинаги разбират реалността.
В мен пламна гняв. Баба отлично разбираше живота. Осемдесет и две години беше живяла и познаваше хората по-добре от всички нас.
— Тя искаше да имам свое място — казах по-твърдо. — Говорила ми е за това.
— Свое? — усмихна се иронично свекървата. — Мило момиче, омъжена жена няма „свое“. Има общо. Четири години сте заедно с Радослав. Общ живот, общи намерения. Или греша?
Погледът ѝ ме приковаваше и настояваше за незабавно съгласие.
— Не грешите, но апартаментът…
— Апартаментът е семеен актив — прекъсна ме тя. — И ако си добра съпруга, ще го споделиш с мъжа си. Почтено. Човешки.
„Почтено“ и „човешки“ прозвучаха като окончателна присъда.
Погледнах към Радослав. Той беше застанал до прозореца и се взираше навън, сякаш разговорът не го засягаше. Както винаги. Когато трябваше да вземе страна или да ме защити, изчезваше.
— Радослав — обърнах се към него. — Ти как мислиш?
Той се сепна и се обърна.
— Аз ли? Ами… майка ми има право. Ще живеем заедно тук. Нормално е да е общо.
Нормално. За него всичко беше „нормално“, стига идеята да идваше от нея.
— Но баба го остави на мен — повторих. — Това няма ли значение?
— Има, разбира се — кимна Донка Филипова. — Само че животът не е само документи и подписи, а поредица от разумни решения, които човек трябва да взема навреме.
