Още тук ще събера цялата рода. Всеки ще разбере какъв безсрамен човек съм отгледала.
— Мамо, не можеш да постъпиш така… — гласът на Лъчезар прозвуча вече неуверено.
— Мога — отсече без колебание Жанета Старозагорска. — И ще го направя. Запомни ми думите. А сега помисли за нещо друго: когато остарееш, когато нямаш сили и здраве, кой ще застане до теб? Новата ти избраница? Силно се съмнявам. А децата? Те ще помнят как баща им ги е изоставил в най-трудния момент.
Тя прекъсна разговора и дълго остана неподвижна, втренчена в нищото. В кухнята се възцари гъста тишина. Милена Александрова не каза нищо — беше напълно смаяна. Никога досега не беше виждала свекърва си толкова твърда, толкова безкомпромисна.
— Не е нужно да стигате дотук — промълви накрая Милена. — Това са нашите проблеми с Лъчезар. Не искам да се карате със сина си заради мен.
Жанета бавно обърна глава към нея. Погледът ѝ беше тежък, уморен, но решителен.
— Заради теб ли? — повтори тя тихо. — Не, скъпа. Изобщо не става дума за теб. Истината е, че съм възпитала мъж, който не поема отговорност. Това е моят срам. Моята грешка.
Тя се изправи и започна да крачи из кухнята, почуквайки нервно с пръсти по плота.
— Утре ще изтегля спестяванията си. Не са много, но ще стигнат за начало. А после ще продадем вилата. Така или иначе стои празна почти през цялата година.
— Не, моля ви! — възрази Милена. — Няма нужда, ще се справя. Ще си намеря допълнителна работа…
— Ти ще се грижиш за децата — прекъсна я твърдо Жанета. — Останалото е моя грижа. И Лъчезар — също.
Телефонът ѝ иззвъня почти веднага. На екрана светеше името на сина ѝ.
— Слушам, Лъчезар — гласът ѝ отново стана студен и ясен.
— Добре — изрече той накъсано, с прикрит гняв. — Ще донеса парите. Утре. И документите за развода също. Явно така трябва.
— Нищо не е „така станало“ — изрече Жанета отчетливо. — Това е резултат от твоите постъпки. И не утре. Днес. Веднага. Дъщеря ти е в истерия — чака баща си, който ѝ е обещал приказка за лека нощ.
— Не мога сега… зает съм.
— Зает? — повтори тя с опасно мек тон. — С какво точно? Забавленията ти ли са по-важни от собственото ти дете?
— Ще дойда утре сутринта! — избухна Лъчезар. — И престани да ме притискаш!
— Добре. Утре — неочаквано спокойно се съгласи Жанета. — Но запомни: ако не се появиш, точно на обяд ще бъда пред офиса ти с внуците. И няма да сме с празни ръце. Ще има плакати. „Татко ни изостави заради любовница“. Как мислиш, как ще реагира ръководството ти?
В слушалката прозвуча ругатня и връзката прекъсна. Жанета остави телефона на масата бавно. Ръцете ѝ все още леко трепереха.
— Ще дойде — каза уверено. — Познавам го. Публичните скандали са му най-големият страх.
Милена я гледаше като явление, което не може да си обясни. Жената, винаги сдържана и строга, сега беше като стихия. За нея. За децата.
— Хайде — каза Жанета, изправяйки се. — Трябва да приспим малките. А сутринта ще уредя парите. И ще повикам майстор — кранът пак тече. И електротехник.
— Благодаря ви… — прошепна Милена, когато сълзите най-сетне потекоха. Три месеца беше стискала зъби, борила се сама. За първи път не беше сама.
— Няма за какво — поклати глава Жанета. — И аз нося вина. Правех се, че не виждам какъв става Лъчезар. Разглезих единствения си син. Но оттук нататък всичко ще е различно.
На сутринта, още преди децата да се събудят, се чу звънецът. Милена отвори. На прага стоеше Лъчезар Лъвов — отслабнал, с тъмни кръгове под очите. В ръцете си държеше голям плик с играчки.
— Миле… — започна тихо. — Съжалявам. Аз просто…
От кухнята се появи Жанета и го изгледа строго.
— Играчки? Наистина ли мислиш, че това им трябва? Подаяния веднъж на три месеца?
— Мамо, можем ли да поговорим насаме?
— Не — отсече тя. — Каквото имаш да казваш, ще го кажеш пред Милена. Донесе ли парите?
С нежелание той извади плик от вътрешния джоб.
— Повече са от обикновено. Ще стигнат за месец.
— Само за месец? — Жанета дори не го погледна. — А после? Следващия месец? Децата хранят ли се по график — тридесет дни в годината?
Лъчезар хвърли объркан поглед към бившата си жена.
— Миле, защо разказа всичко? Можехме сами да се оправим.
— Как точно? — намеси се Жанета. — Както „се оправяхте“ последните три месеца?
Тя пристъпи към него и хвана раменете му.
— Лъчо, знам, че имаш чувства, нов живот. Никой не те кара да се връщаш. Но децата не са виновни. Постъпи с тях като човек.
В коридора се появи сънената Фани Ангелова. Щом видя баща си, замръзна за секунда, после се втурна към него.
— Тате! Татко се върна!
Лъчезар машинално я вдигна на ръце. Погледна сияещите ѝ очи, после майка си, после Милена, която хапеше устни до болка.
— Аз… — гласът му пресекна. — Не мога да обещая, че всичко ще е както преди. Но обещавам да помагам. Истински.
Жанета кимна бавно, сякаш точно това беше чакала.
