— Само че у нас… не е подредено — изрече Милена притеснено, сякаш това беше най-големият ѝ грях в момента.
— Нищо страшно, ще го оправим заедно — намигна Жанета Старозагорска. — А ти, злато, изглеждаш напълно изцедена. Иди си полегни малко. Аз ще постоя с Фани.
Милена не възрази. Нямаше сили дори за това. През последните три месеца се беше опитвала да държи всичко сама — сметки, търсене на допълнителна работа, безкрайни обяснения пред децата защо баща им все го няма. Радостин сякаш усещаше истината. На девет беше прекалено наблюдателен — не задаваше въпроси, но се беше затворил в себе си, усмивката му изчезна, а погледът му стана сериозен, почти възрастен.
Събуди се от детски смях. Навън вече се смрачаваше. Милена излезе от спалнята и спря на прага — Жанета и Фани разточваха тесто за пай, и двете опръскани с брашно, смееха се като съучастнички в пакост.
— Баба каза, че татко ще дойде днес! — възкликна Фани щастливо, щом видя майка си.
Милена вдигна очи към свекърва си, без да казва нищо.
— Обадих се на Лъчезар — обясни Жанета спокойно. — Каза, че ще се опита да приключи по-рано.
Сякаш подът под краката ѝ се отвори. Тя се беше обадила? Какво ли ѝ е наговорил? И как сега щеше да оправдае поредното му неизпълнено обещание?
Вратата на входа щракна — Радостин се прибра от училище. Влезе мълчаливо, с наведена глава, но щом видя баба си, лицето му се промени.
— Бабо? — прошепна несигурно, сякаш се страхуваше, че си въобразява.
— Радостинчо! — Жанета го притисна в обятията си. — Ела тук, мой юнак!
На вечеря децата оживено говореха, надпреварваха се да разказват, а Жанета ги слушаше с усмивка. Милена почти не докосна храната си. Стомахът ѝ беше свит на възел. В главата ѝ се въртеше само едно — какво ще стане, когато часовникът мине девет, после десет, а Лъчезар пак не се появи?
— Мамо, татко ми обеща нов конструктор — каза изведнъж Радостин. — Знаеш ли дали го е купил?
Жанета я погледна въпросително. Милена се насили да се усмихне.
— Сигурно още не е успял, мило. Татко ти е много зает.
— Три месеца го обещава — намръщи се момчето. — И никога не ми вдига телефона.
Настъпи тягостна тишина. Жанета бавно остави вилицата си.
— Как така не вдига? — попита тихо. — Аз днес се свързах с него веднага.
Радостин сви рамене:
— Явно само на теб отговаря. На мен — не.
Милена скочи толкова рязко, че столът изскърца.
— Който е свършил, да занесе чиниите — каза тя твърде високо. — Радостине, помогни на Фани да се измие и после си сядай над уроците.
След като децата излязоха, тишината зазвъня в ушите. Жанета допи чая си, избърса устните си и впери поглед в снаха си.
— Милена, какво става тук?
— Нищо — отвърна тя прекалено бързо. — Просто Лъчезар работи много. Децата го преживяват тежко.
— Тогава защо хладилникът е почти празен? Защо апартаментът е в това състояние? Защо ти изглеждаш като сянка? И най-вече — защо синът ми не вдига на собствените си деца? — гласът на Жанета спадна до шепот.
Милена се обърна към прозореца. Първите капки дъжд затракаха по стъклото. Искаше ѝ се да се разплаче като небето, да излее всичко… но не можеше. Лъчезар беше забранил.
— Имаме… временни трудности — прошепна тя накрая. — Нищо фатално.
— Временни? — повдигна вежда Жанета. — Три месеца не са „временно“, мила. Той ми каза, че ще дойде скоро, но по лицата на децата личи, че не са виждали баща си отдавна. Много отдавна.
— Прибира се късно — настоя Милена. — Тръгва рано. Проекти, срещи…
— Милена — Жанета сложи ръка върху нейната, — четирийсет години съм била учителка. Знам как лъжат децата. И знам как лъжат възрастните. По същия начин, както ти сега — гледаш настрани, гласът ти трепери.
Милена се опита да дръпне ръката си, но захватът беше твърд.
— Няма да те насилвам да говориш — продължи Жанета. — Но ти си на ръба. А децата? Те с какво са заслужили това?
Очите на Милена пареха. Захапа устна, опитвайки се да удържи сълзите. Не трябваше… но изтощеното ѝ сърце вече не издържаше.
— Той си тръгна — прошепна тя, без да вдига поглед. — Преди три месеца. При друга жена.
Жанета замръзна. Само пръстите ѝ, които стискаха ръката на Милена, леко се разтрепериха.
— Почти не дава пари — заговори Милена припряно, сякаш се страхуваше да не бъде спряна. — Казва, че съм си виновна — не съм създала уют, напълняла съм след ражданията, обсебена съм била от децата.
Тя се усмихна горчиво.
— Напълнях… с четири килограма. За девет години брак.
Жанета бавно се изправи. Лицето ѝ, допреди малко топло, се вкамени. В очите ѝ проблесна студена решимост, а ръцете ѝ трепереха, сякаш през тях минаваше ток.
— И ти си мълчала — каза тя с променен, чужд глас. — Три месеца. Лъгала си ме при всеки разговор.
Милена сви рамене.
— Той ми забрани да казвам. Каза, че сам ще обясни.
— Ще обясни? — Жанета хвана чашката от масата с такава сила, че кокалчетата ѝ побеляха, а в погледа ѝ вече се събираше буря, готова да се отприщи.
