Звънецът издрънча толкова рязко, че Милена Александрова подскочи и едва не изпусна купата с тестото. Не очакваше никого. Фани Ангелова, която седеше на пода и разиграваше сцени с изтъркания си плюшен мечок, веднага вдигна глава и се вторачи в майка си.
Милена внимателно остави купата върху масата и избърса дланите си в престилката. В гърдите ѝ нещо болезнено трепна. Изминаха три месеца, а детето още чакаше. Всеки шум, всяко позвъняване — и в очите на Фани проблясваше надежда.
— Не, съкровище… — каза тя тихо. — Татко нали е в командировка.
Звънецът прозвуча отново, този път по-настойчиво. Милена приглади избелялата си тениска, набързо прибра разпилената си коса на опашка и се приближи до вратата. Погледна през шпионката и застина. На площадката стоеше Жанета Старозагорска, натоварена с огромна пътна чанта.
Свекървата. Точно сега — най-неподходящият момент.
Мислите ѝ се блъскаха една в друга: какво да каже, как да обясни? Лъчезар Лъвов изрично ѝ беше забранил да разкрива истината. „Аз ще говоря с нея, когато му дойде времето“, беше заявил хладно, преди да си тръгне.
А „времето“ вече се проточваше три месеца. Жанета живееше в друг град и първоначално звънеше всяка седмица. Милена увърташе — казваше, че Лъчезар е зает, че е на работа, че ще се обади по-късно. После обажданията оредяха — явно синът ѝ вече сам ѝ подхвърляше някакви оправдания.
Нямаше избор — отвори.
— Миленче! — лицето на Жанета се озари, тя разтвори ръце. — Реших да ви изненадам! Лъчезар знае ли?
— Не… — измърмори Милена и насили усмивка. — Той не знае. Той е…
— На работа, разбира се — кимна свекървата и влезе вътре. — А къде са ми внуците? Фанийке!
Малката надникна иззад ъгъла и щом разпозна баба си, с писък се хвърли към нея. Жанета Старозагорска вдигна шестгодишната Фани, завъртя я във въздуха и я затрупа с целувки.
— Колко си пораснала! Истинска принцеса! А Радостин къде е?
— На училище — отвърна Милена, като неволно проследи погледа на свекърва си из апартамента. — Вече е в трети клас.
Жанета остави Фани на пода и започна енергично да вади неща от чантата.
— Донесох ви домашни неща — домати от градината, малко кисели краставички, Лъчезар много ги обича. И сладко от касис. А за теб, Фанийке — нова кукла!
Детето радостно сграбчи шарената кутия, но Милена я спря:
— Първо си измий ръцете.
Когато Фани изтича към банята, Жанета най-сетне се огледа. Усмивката ѝ леко се стопи. Жилището, което някога беше подредено и приветливо, сега изглеждаше занемарено. Тапетите в коридора се бяха отлепили, в кухнята светеше само една лампа от три, от чешмата капеше вода. Цветята на прозореца бяха увехнали, а в ъгъла се трупаше куп непрано пране.
Но най-фрапираща беше самата Милена — някога винаги спретната, с поддържан маникюр и оформена коса, а сега — в разтегната тениска, с тъмни кръгове под очите и изгризани нокти.
— Милена… — гласът на Жанета омекна. — Ти не си добре. Всичко наред ли е?
— Да, да — прекалено бързо отвърна Милена, докато прибираше продуктите в хладилника. — Просто работя много. На две места съм. А и Фани беше настинала миналата седмица, почти не спях.
— А Лъчезар? — свекървата седна на табуретката, без да сваля поглед от нея. — Кога ще се прибере?
Милена застина пред отворения хладилник. Вътре имаше само мляко, половин хляб и консерва.
— Днес ще се забави — промълви тя и затвори вратата. — Спешен проект. Знаеш как е в тяхната фирма — срокове, извънредно…
Фани се върна с чисти ръце и разговорът секна. Детето с възторг разопаковаше куклата, а Милена тайно избърса сълза. Някога Лъчезар купуваше такива подаръци всеки месец. Сега дори това беше лукс.
След обяда Фани задряма пред анимационния филм, а Жанета излезе на балкона да пуши — навик, от който покойният ѝ съпруг така и не успя да я откаже. Милена миеше чиниите, благодарна за кратката пауза от пронизващия поглед.
Тя вижда всичко. Не е сляпа. Сигурно се досеща, но възпитанието ѝ не позволява директни въпроси.
Милена не знаеше докога ще издържи. Никога не беше добра в лъжите, а вече три месеца се въртеше в измислици. За децата — баща им е в командировка. За колегите — семейни проблеми. За съседите — всичко е наред.
А истината беше до болка банална — млада счетоводителка, офис и фирмено парти. Лъчезар се прибра призори, а седмица по-късно събра багажа си.
— Това не е мимолетно — беше казал тогава, без да я погледне. — Това е любов, Милена. Не мога да се боря с нея.
— Милена — Жанета се върна от балкона, леко ухаеща на цигари, — нямаш нищо против да остана за няколко дни, нали? Искам да съм с внуците, а и на теб ти трябва помощ, личи си.
Милена потрепери. Само това липсваше — как да обяснява отсъствието на Лъчезар два дни подред? Но не можеше да откаже — в очите на свекърва си виждаше искрена загриженост.
— Разбира се — изстиска усмивка Милена. —
