Непознатата жена държеше делова чанта, сякаш щит, и говореше с хладна официалност.
— Добър ден. Представлявам отдел „Закрила“ към социалните служби.
— Извинете… какво точно означава това? — Благовеста Руменова я гледаше объркано, сякаш не беше чула правилно.
— Получен е сигнал, че във вашето жилище пребивава възрастно лице в безпомощно състояние и при неподходящи условия. Задължена съм да извърша проверка.
— Какъв безпомощен човек? Тук няма такъв! — гласът ѝ трепна.
— Венета Странджанска, родена през 1960 година. Посочена е като ваша свекърва.
За миг на Благовеста ѝ се стори, че подът се отдръпва под краката ѝ.
— Това не е вярно. Тя не живее при нас. Има собствен апартамент, на няколко спирки с метрото.
— Независимо от това, сигналът трябва да бъде проверен. Ще ме допуснете ли вътре?
Нямаше как да откаже. Жената огледа стаите внимателно, записваше си нещо, отваряше шкафове с поглед, свикнал да търси нередности.
— Условията са напълно приемливи — заключи тя. — Но трябва лично да видя госпожа Странджанска.
— Повтарям ви — тя не живее тук.
— Тогава защо е посочен този адрес?
В този момент се прибра Радослав Лъвов. Щом зърна непознатата с документи в ръка, лицето му се напрегна.
— Какво става? — попита рязко.
Благовеста му обясни набързо. Погледът му потъмня.
— Майка ми ли е подала този сигнал?
— Самоличността на подателя не подлежи на разгласяване — отвърна служителката уклончиво. — Ако въпросното лице не живее тук, проверката приключва. Извинявам се за безпокойството.
Щом вратата се затвори, Радослав вече набираше номер.
— Мамо? Какъв е този цирк? Социални служби?… Как така не знаеш? Стига вече!… Не, няма да идвам. И ти повече не идвай. Само ако се извиниш на Благовеста.
Той затвори и я прегърна силно.
— Съжалявам. Трябваше много по-рано да поставя граници.
— Тя е майка ти — повтори Благовеста думите, които някога той сам ѝ беше казал.
— Да. Но ти си моето семейство. Истинското.
Седмица по-късно получиха писмо от домоуправителя. Венета Странджанска беше подала жалба за незаконно преустройство в апартамента им. Наложи се проверка, измервания, обяснения, доказване, че нищо не е променяно.
След това се обадиха и от данъчната служба — анонимен сигнал твърдеше, че Благовеста уж отдава жилището под наем и укрива данъци. Нови инспекции, документи, нерви.
— Тя няма да спре — каза Благовеста след поредното посещение на комисия. — Ще ни тормози, докато не се сринем.
— Или докато ние не я спрем — отвърна Радослав неочаквано твърдо.
Той взе телефона.
— Ало, лельо Донка? Радослав съм… Да, отдавна не сме говорили… Имам един деликатен въпрос. Спомняш ли си документите за вилата? Че мама я прехвърли на свое име, макар че ти и чичо Любомир сте я купили заедно?… Точно това. Не искаш ли най-сетне нещата да се подредят?… Разбирам… Да, и нас вече ни съсипва… Ако подадеш иск, ще свидетелствам. Ще потвърдя, че съм чувал майка ми да говори за това… Благодаря ти. Дръж ме в течение.
Благовеста го гледаше смаяно.
— Какво направи току-що?
— Това, което трябваше да сторя отдавна. Майка ми присвои вилата, купена наполовина от леля ми и чичо ми. Донка Соколова искаше да съди, но се страхуваше. Вече няма да се отказва.
— Но тя ти е майка…
— Майка, която се опитва да ни изгони от собствения ни дом. Сега тя ще обикаля съдилищата.
Обаждането от Венета Странджанска не закъсня. Крещеше, заплашваше, после плачеше. Радослав я изслуша докрай и каза спокойно:
— Мамо, ти започна тази война. Остави ни на мира и леля Донка ще оттегли иска.
— Това е изнудване!
— Не. Това са последиците от действията ти. Избирай.
Три дни по-късно Венета Странджанска дойде. Без ключ — Радослав беше сменил бравата. Изглеждаше прегърбена и състарена.
— Може ли да вляза?
Седнаха в хола. Дълго цареше тишина.
— Ще оттегля всички жалби — каза накрая тя. — Всички. И повече няма да се меся в живота ви.
— А извинението? — попита Радослав.
Тя погледна Благовеста. В очите ѝ нямаше разкаяние — само умора и дълбоко потисната обида.
— Извинявай — изрече с усилие.
Думата звучеше кухо, но поражението беше очевидно.
— Леля Донка ще оттегли иска — обеща Радослав. — Но ако пак започнеш…
— Няма — прекъсна го тя. — Не искам да губя вилата. Това ми остана за старините.
Изправи се и тръгна към изхода. На прага се обърна.
— Знаеш ли, Радослав, винаги мислех, че си мекушав. Явно съм грешала. Приличаш на дядо си — и той умееше да хапе, когато го притиснат в ъгъла.
Вратата зад нея се затвори тихо и необичайно спокойно, сякаш и последната сянка на бурята бе излязла заедно с нея.
