Благовеста нямаше никакви илюзии — Венета Странджанска не отстъпва. Тя натиска, извива ръце, играе с емоциите на другите и вдига скандали, докато не постигне своето. Така е била винаги и така щеше да бъде и сега.
На следващата сутрин, точно в десет без пет, остър звънец разтърси апартамента. Благовеста умишлено си беше взела почивен ден — очакваше посещение и искаше да е подготвена. Радослав беше излязъл за работа още рано, а на тръгване я погледна с онзи виновен израз, който ѝ подсказа, че и той предусеща бурята.
На прага стоеше Венета Странджанска. До нея — добре поддържана жена около четиридесетте, с делова усмивка и кожена чанта с документи.
— Добър ден. Милена Цветанова, агенция за недвижими имоти „Нов дом“ — представи се жената бодро. — Госпожа Странджанска ми каза, че искате оценка на жилището с оглед продажба?
— Не — отговори спокойно Благовеста. — Няма да продавам нищо. Очевидно е станало недоразумение.
Свекървата обаче не ѝ даде шанс да довърши. С рязко движение бутна брокерката навътре в коридора.
— Не ѝ обръщайте внимание. Само огледайте и кажете ориентировъчна цена.
— Моля ви — застана Благовеста на пътя ѝ, — без мое изрично съгласие никой няма да разглежда дома ми.
Милена Цветанова се смути, премести тежестта си от крак на крак и неловко се усмихна.
— В такъв случай… по-добре да си тръгна. Ако решите нещо, обадете се.
— Почакайте! — Венета я хвана за ръката. — Виждате, че апартаментът е стар, иска ремонт. Кажете поне приблизително колко би струвал на пазара.
— Госпожо Странджанска, без разрешението на собственика не мога да направя нищо — отговори твърдо брокерката и почти избяга по стълбите.
Щом вратата се затвори, Венета се извърна към снаха си с изражение на дълбоко засегната правота.
— Ти изобщо осъзнаваш ли какво правиш? Аз се опитвам да ви помогна!
— На нас ли? Или на себе си, за да сме ви под око и на една ръка разстояние?
— Как не те е срам! Аз съм майка! Имам право да знам как живее синът ми!
— Синът ви е пораснал мъж. Има жена и собствен живот.
— Собствен живот! — изсмя се подигравателно Венета. — Ще видим колко ще е „собствен“, когато Радослав разбере истината.
— Каква истина?
Свекървата извади телефона си и го размаха пред лицето ѝ.
— Че вчера след работа не си била с приятелка, а с някакъв мъж. Има и снимки.
Благовеста онемя. Срещата беше реална — разговор с потенциален инвеститор за стартиращия ѝ проект, в кафенето на хотел в центъра. Чисто делова среща.
— Това е бизнес партньор — каза тя с усилие.
— Разбира се — процеди Венета. — Всички така казват. Радослав ще реши какво да мисли.
Още докато говореше, вече набираше номера му.
— Радославе? Веднага се прибирай. Тук става нещо… Не, по телефона не мога. За жена ти е.
Благовеста замръзна. Наистина ли Венета беше готова да я очерни пред собствения си син, само и само да я пречупи?
Четиридесет минути по-късно Радослав влетя задъхан, пребледнял.
— Какво става? Мама каза, че е спешно.
Венета мигом се хвърли към него.
— Сине, толкова ми е тежко… но трябва да знаеш…
Подаде му телефона. На екрана се виждаше Благовеста, седнала срещу елегантен мъж, в оживен разговор.
— И? — попита Радослав след кратка пауза.
— Как „и“? Жена ти се среща с друг!
— Мамо, това е хотелско кафене. Очевидно е служебна среща.
Венета се поколеба.
— Но… каза, че ще е с приятелка…
— Казах, че имам среща — намеси се Благовеста. — Ти не слушаше, когато ти обяснявах за инвеститора.
Радослав я погледна остро.
— Мамо… ти следила ли си жена ми?
— Случайно минавах…
— Случайно? С телефон в ръка? Това вече е прекалено.
— Прекалено?! — гласът ѝ затрепери. — Аз се грижа за вас! А вие… Знаеш ли какво? Живейте си както искате! В този разпадащ се апартамент! Без мен!
Тя изхвърча навън и тръшна вратата така, че стените потрепериха.
Радослав се отпусна тежко на стола.
— Съжалявам. Не вярвах, че може да стигне дотук.
— А аз знаех — отвърна уморено Благовеста. — Тя винаги манипулира и контролира. Омръзна ми да съм на второ място.
— Тя ми е майка…
— А аз съм ти съпруга.
Същата вечер Венета се обади. Радослав слуша дълго, после каза тихо, но решително:
— Няма да продаваме апартамента. Това е решението на Благовеста и аз съм зад нея.
От другата страна се чу истеричен писък, после линията прекъсна.
— Каза, че вече няма син — промърмори той.
— Винаги го казва, когато не получи каквото иска.
— Знам… просто боли.
Следващите дни минаха необичайно тихо. Нямаше обаждания, нито внезапни посещения. Благовеста започна да се отпуска, но на четвъртия ден звънецът отново иззвъня настойчиво.
На прага стоеше непозната възрастна жена с сериозно лице и делова чанта в ръка, а погледът ѝ не обещаваше нищо добро.
