— Ще продадем апартамента и точка по въпроса! — отсече свекърва ми по време на закуска, като с едно-единствено изречение реши съдбата на жилището, което бях наследила от баба си.
— Продаваме го и край! — Венета Странджанска тресна чашата върху масата с такъв звън, че стъклените вратички на витрината издрънчаха. — Няма никакъв смисъл да се тъпчете двамата в този двустаен, при положение че спокойно можем да вземем хубав тристаен в ново строителство.
Благовеста Руменова застина с лъжицата на половината път към устата си. Обикновената закуска в малката им кухня внезапно се превърна в минно поле. Тя хвърли поглед към съпруга си, но Радослав Лъвов мълчаливо мажеше масло върху филията, упорито избягвайки очите ѝ.
Венета Странджанска продължи, сякаш напрежението изобщо не съществуваше — или просто не желаеше да го забележи:
— Вече съм говорила с брокер. Утре ще дойде да оцени имота. После бързо ще се намери купувач — кварталът е хубав, метрото е наблизо.
— Чакайте малко — най-сетне проговори Благовеста. — Кой апартамент по-точно смятате да продаваме? За какво изобщо става дума?
Свекървата я изгледа така, сякаш пред нея стоеше човек, който нищо не разбира.
— Вашия, разбира се. Този тук. Онзи, който баба ти ти е оставила. Какъв е смисълът да живеете в тази стара кооперация, когато можете да се преместите в нова?
Гневът бавно кипна в гърдите на Благовеста. Апартаментът, който беше получила преди три години като наследство от баба си, беше единственото ѝ лично притежание. Малък, но уютен двустаен в стара, солидна сграда с високи тавани и дебели стени. Тя обичаше всяко кътче от него.
— Венета Странджанска, това е моят апартамент. И нямам никакво намерение да го продавам.
— Как така „твоят“? — възмути се тя театрално. — Вие сте семейство! Твоето е и на Радослав. А неговото е на семейството. Нали, сине?
Радослав най-сетне вдигна очи от чинията.
— Мамо, може би е по-добре да говорим за това по-късно…
— По-късно ли? — повиши тон тя. — Всичко вече е уредено! Утре в десет идва брокерът. И не ме гледай така, Благовеста. Аз мисля само за вашето добро. В новото строителство разпределенията са модерни, няма нужда от ремонти.
— А кой ще плати за този нов апартамент? — попита Благовеста, опитвайки се да запази самообладание.
— Как кой? Ще продадете този, ще добавите малко и ще купите новия. Сметнала съм всичко. Ако вземете още около три милиона лева кредит, ще си позволите чудесен тристаен. И то съвсем близо до нас — ще сме съседи!
Съседи. Студена тръпка пробяга по гърба на Благовеста. И без това Венета Странджанска се появяваше през ден у тях, използвайки собствения си ключ, който Радослав ѝ беше дал „за всеки случай“. А ако живееха врата до врата…
— Няма да тегля кредит — каза твърдо Благовеста. — И няма да продам апартамента. Това е спомен от баба ми.
— Спомен! — изсумтя подигравателно свекървата. — Парите са най-добрият спомен! Радославе, защо мълчиш? Обясни на жена си, че съм права.
Радослав се поколеба, после несигурно промълви:
— Благо, може би мама донякъде е права. Жилището все пак е старо, ще изисква поддръжка…
— Ремонтът го направихме преди година! — избухна тя. — И то с мои пари!
— Пак ли ще започваме с парите? — захапа я Венета Странджанска. — Все с тях се хвалиш! А това, че синът ми те е взел за жена и те издържа, не го ли броиш?
— Издържа? — Благовеста онемя. — Аз печеля два пъти повече от Радослав!
Настъпи тежко мълчание. Радослав се изчерви, а устните на Венета Странджанска се свиха в тънка линия.
— Именно затова ви трябва по-голям апартамент. За деца. А при теб все кариера, кариера… На трийсет години си и още не си ми родила внуче.
Това беше забранената тема. От две години Благовеста и Радослав се опитваха да имат дете, без успех. Всяко споменаване разкъсваше стара рана.
— Мамо, стига толкова — изрече изненадващо рязко Радослав.
— Как „стига“? Че казвам истината ли? — Венета Странджанска се изправи. — Аз мисля за вас! Но както и да е. Утре идва Милена Цветанова — тя ще ви отвори очите. Умна жена е, не като някои други.
С демонстративни крачки тя напусна кухнята. Миг по-късно входната врата се хлопна силно.
Благовеста и Радослав останаха да седят в тишина. След известно време тя попита:
— Знаеше ли?
— Какво?
— Че иска да продаде апартамента ми. Знаеше ли?
Радослав отклони поглед.
— Спомена нещо… Мислех, че просто говори.
— И не я спря?
— Благо, познаваш майка ми. Ако си е наумила нещо…
— Това е моят апартамент, Радославе! Единственото, което е изцяло мое!
— Не преувеличавай. Никой не може да те накара да го продадеш, ако не искаш.
Но Благовеста познаваше свекърва си твърде добре и знаеше, че Венета Странджанска никога не се отказва лесно, а напротив — притиска, манипулира и настоява, докато не получи желаното, което правеше утрешния ден да изглежда тревожно близък и напрегнат.
