Тя се раздели с бизнеса срещу почти символична сума, като го прехвърли на човек, който някога ѝ беше подал ръка с документите и никога не беше задавал неудобни въпроси. След това се премести в друг квартал, далеч от старите маршрути и спомени, и започна работа на ново място. Всекидневието ѝ постепенно утихна и се опрости. Нямаше вече показност, тежки златни накити и шумни събирания, нито хора, които измерват стойността ти по роклята или поканата.
Дните ѝ се подредиха по нов начин — по-малко блясък, но повече въздух. Тишината в малкия апартамент ѝ действаше като лекарство. За първи път от дълго време насам не се налагаше да се доказва, да обяснява, да се усмихва насила.
Един следобед пътят ѝ я отведе покрай онзи ресторант. Стъпките ѝ сами се забавиха. Елица Балканска спря и вдигна поглед към табелата. Споменът я връхлетя неочаквано — онзи празничен вечер, острият глас на Златка Огнянова, любопитните лица на гостите, студеният поглед на Калин Балкански. И най-вече онова очакване — някой да застане до нея, да каже поне една дума в нейна защита.
Думата така и не дойде.
Той избра мълчанието. А тя — изхода.
Елица остана неподвижна още миг, сякаш за да затвори окончателно този спомен в себе си. После се обърна и продължи напред. Нямаше нужда да поглежда назад. Там, зад ъгъла, я чакаше живот, в който нямаше място за тях — нито за упреци, нито за стари роли, нито за чужди очаквания.
Новото начало не беше шумно и не обещаваше чудеса. Но беше нейно. И това ѝ стигаше.
