Лицето ѝ пламна на петна, а устните ѝ се изкривиха от ярост.
— Тая селска… Как си позволи! Аз ще я… — започна Златка Огнянова, задавена от гняв.
— Мамо, спри — прекъсна я Калин Балкански. Гласът му беше нисък, но твърд, без място за възражения.
В този миг му стана кристално ясно. Без Елица Балканска той нямаше нищо. Нито компания, нито сметки, нито оборудване. Беше просто лъскава табела, закрепена върху чужда основа.
Елица седеше на пейката до автобусната спирка. Телефонът ѝ вибрираше непрекъснато — първо Калин, после майка му, после пак Калин. Съобщенията се нижеха едно след друго: „Какви ги вършиш?“, „Стига глупости, отключи веднага“, „Ще говорим у дома, не прави сцени“.
Тя наблюдаваше как редовете се появяват на екрана — все по-остри, все по-паникьосани. Накрая натисна бутона. Екранът угасна и около нея се разля тишина.
Спомни си началото, когато Калин ѝ беше казал: „Без теб нямаше да се справя, Ели.“ Тогава му повярва. Приела го беше за признателност. За обич. Само че той не благодареше — той взимаше. И щом престана да му е удобно, щом се наложи да обяснява пред хората коя е тя, щом трябваше да ѝ се намери място на масата — я изтласкаха навън.
Автобусът спря. Елица се изправи, качи се и зае място до прозореца. Навън тъмният град се плъзгаше безучастно, чужд и студен. А тя, за първи път от години, дишаше свободно.
Щом за нея не се намери стол на онази маса, значи в живота ѝ вече нямаше място за тези хора.
Три дни по-късно Калин дойде. Стоеше пред вратата с намачкани дрехи и сенки под очите, мълчалив, сякаш думите не му достигаха.
— Елица, хайде без глупости. Все пак сме семейство.
Тя не отвори докрай. Застана на прага — спокойна, сдържана.
— Семейство? Онова, което изгонват от залата пред всички? Онези, за които майка ти казва, че не струват?
— Мама сбърка, знам. Но заради една вечер ли ще рушиш всичко?
— Нищо не руша — отвърна тя тихо. — Просто си взех своето. Фирмата е на мое име. Сметките — също. Ти ползваше, докато аз мълчах.
Челюстта му се стегна. Опитваше се да запази самообладание, но гласът му издаде напрежението:
— Това е отмъщение.
— Не — поклати глава Елица. — Отмъщението боли. А на мен просто вече ми е безразлично.
Тя затвори. Той постоя още малко и си тръгна. Повече не се върна.
Златка Огнянова продължи да пише почти месец — дълги послания, пълни със заплахи и обиди. Елица ги изтриваше, без да ги чете. После и те секнаха.
Компанията Елица прехвърли на бивш партньор на Калин, с което окончателно затвори една глава и остави след себе си тишина, в която предстоеше да започне нещо съвсем различно.
