Златка Огнянова с охота пое думата отново и започна поредния си разказ за това как синът ѝ „сам се е изправил на крака“, как от нищото е стигнал до върха. Калин Балкански приемаше поздравленията с широка усмивка, стискаше ръце, кимаше уверено. Картината беше идеална – тежка маса с изискани блюда, хора с влияние наоколо, уважение, което той приемаше като нещо напълно заслужено.
Сервитьорът донесе сметката. Калин, без дори да хвърли поглед към цифрите, подаде картата с небрежен жест. Терминалът изписука. Настъпи кратко мълчание. Нов сигнал. После още един. Отказ.
— Опитайте пак — каза Калин, вече без усмивка.
Сервитьорът повтори операцията. Отново отказ. Трети път — същото.
Златка Огнянова рязко се изправи и се насочи към бара, изправяйки се срещу администратора с поглед, който не търпеше възражения.
— Какви са тези глупости? — изсъска тя. — Синът ми няма проблеми с пари. Направете го като хората, не така безотговорно.
Администраторката, млада жена в строг костюм, я погледна спокойно, без да повиши тон:
— Картата е блокирана от титуляра на сметката. Елица Балканска е отнела достъпа преди няколко минути. Или плащате в брой, или ще бъда принудена да извикам охраната.
В залата настъпи ледена тишина. Някой от гостите извади телефон, друг демонстративно се обърна настрани. Калин пребледня, сграбчи собствения си апарат и започна да набира. Нищо. Още веднъж. Телефонът беше изключен.
Златка стисна ръката му над лакътя и прошепна злобно:
— Калине, оправяй това веднага! Обади ѝ се, нека махне блокировката. Осъзнаваш ли какъв срам е това?
Той сякаш не я чуваше. Пръстите му трескаво се движеха по екрана, опитваше се да си спомни пароли, достъпи, алтернативни сметки. Нищо. Всичко беше на името на Елица. Документи, подписи, регистрации — тя беше правила всичко, а той просто беше подписвал, без да чете.
Хората започнаха да стават от местата си. Някой промълви оправдание за „спешен ангажимент“, друг просто си тръгна мълчаливо. Възрастен клиент със сив костюм се приближи, потупа Калин по рамото с престорено съчувствие и каза:
— Случва се, колега. Жената е трябвало да бъде уважавана навреме. Сега вече е късно.
Той си тръгна първи, след него залата бързо се изпразни. Не минаха и десет минути, а останаха само Калин, майка му и администраторката, държаща сметката.
— Имате двайсет минути — произнесе тя равнодушно. — След това се обаждам на охраната.
Златка Огнянова изсипа съдържанието на чантата си на плота — няколко банкноти. Недостатъчно. Калин пребърка джобовете си, събра дребното, което намери, но пак не стигаше. Администраторката ги наблюдаваше с хладно любопитство.
— Свързахте ли се със съпругата си? — попита тя.
Калин замълча, а Златка шумно пое въздух, докато по лицето ѝ започваше да личи напрежението, което предвещаваше буря.
