Елица Балканска забеляза свекърва си още преди Златка Огнянова да я е видяла. Жената стоеше точно до входа на банкетната зала, нагласяше златната верижка на шията си и плъзгаше поглед по пристигащите гости така, сякаш ги оценяваше по цената на костюмите им. Елица забави крачка. Познаваше този поглед – бездушен, преценяващ, студен като при служител в заложна къща. Беше облечена в тъмносиня рокля, семпла, без блясък – същата, с която се появяваше на всяко тържество през последните три години.
Свекърва ѝ я забеляза едва когато Елица застана съвсем близо. По лицето на Златка Огнянова премина кратка гримаса.
– О, Еличке, тук май няма място за теб – каза тя силно, така че половината зала да я чуе, с престорено учудване. – Скъпа, явно си объркала вратата. Това е делова вечеря за сериозни хора. Твоето място е в някоя закусвалня до гарата. Хайде, не излагай сина ми пред началството, бъди разумна.
Елица не отговори. Десетки погледи се обърнаха към нея. Някой изсумтя, друг отмести очи с неудобна усмивка. На дългата маса, отрупана с чаши и платa с предястия, седеше Калин Балкански. Той оправи скъпия часовник на китката си и погледна съпругата си така, сякаш е непозната, влязла по погрешка.
– Елица, майка ми е права. Ти не си на мястото си тук. Прибери се, аз ще дойда по-късно – каза той равнодушно.
Дори не стана. Не направи крачка към нея. Само махна с ръка, сякаш я отстранява, и се обърна обратно към гостите. Един от мъжете в сив костюм се наведе към съседа си и прошепна нещо. И двамата се подсмихнаха.
Елица се обърна и си тръгна. Без сълзи. Без въпроси. Вратата зад нея се затвори меко, почти без звук.
Навън духаше вятър. Тя извади телефона си и отвори банковото приложение. Всички фирмени карти бяха свързани с нейната сметка – по нейно настояване преди пет години, когато покриваше дълговете на Калин и го измъкваше от пълния срив. Тогава колектори звъняха посред нощ, а той седеше пребледнял в кухнята и повтаряше, че е провалил всичко. Елица продаде наследствения си дом на село и без колебание даде парите. Водеше счетоводството до зори, уговаряше доставки и партньори, докато той „градише имидж“. Калин използваше картите, убеден, че успехът е единствено негов.
Едно докосване на екрана беше достатъчно – корпоративната карта бе блокирана. Елица погледна дисплея, после прибра телефона в чантата си. Край.
Вътре в залата гостите вече се отпускаха, а Златка Огнянова с доволна усмивка продължаваше да приема поздравления, без да подозира какво предстои.
