Това явно ѝ беше недостатъчно.
Той се обърна рязко и си тръгна, без да добави нищо повече. До края на вечерта не потърси майка си отново, сякаш между тях бе спусната невидима преграда.
Зорница Вълкова реши да си тръгне, докато музиката още държеше гостите на дансинга. Тя прегърна Ива Костадинова, целуна я леко по челото и пое към изхода. Почти на самата врата я спря мъж в тъмен, изискан костюм.
— Госпожо Вълкова, позволете един въпрос.
Тя се спря и го погледна внимателно.
— Защо мълчахте? Защо ѝ дадохте възможност да стигне дотам?
Зорница обърна глава към залата. Ралица Маринова все още седеше сама, скрита сред сенките и празните столове.
— Защото трябваше да я видя без маски — каза спокойно тя. — Зет ми е достоен човек. Но майка му можеше бавно да съсипе живота на дъщеря ми. Да ѝ внуши, че не заслужава повече. Че трябва да е благодарна за всяка троха. Сега Ралица знае едно — ако посмее да нарани Ива, ще изгуби всичко.
— Симеон Ковач щеше да се гордее с вас.
— Зная — усмихна се Зорница с едва доловима тъга.
Навън нощта беше напреднала, но въздухът оставаше мек и топъл. Тя извади телефона си и набра познат номер.
— Теодор Софийски? Да, аз съм. Уреди още утре апартамента в центъра на името на Боян Маришки и Ива. И прехвърли акциите. Нека започнат начисто и свободни.
Прибра телефона и тръгна по празната алея. Сама. Без охрана, без показност, без придружители. Просто жена в сив костюм, която току-що бе спечелила битка, без да повиши тон или да изрече обида.
А в ресторанта Ралица Маринова остана на опустялата маса и гледаше сина си, който танцуваше със съпругата си. Боян се смееше искрено, държеше Ива така, сякаш се страхуваше да не я изгуби. Нито веднъж не се обърна към майка си.
Тогава Ралица разбра, че загубата ѝ не беше в пари, престиж или влияние. Тя бе изгубила него. В очите му, когато мина покрай нея, нямаше нито любов, нито съжаление. Само празнота — същата, за която Зорница говореше.
И тази празнота вече нямаше как да бъде запълнена.
