Самодоволството още личеше по изражението ѝ. Удовлетворена. Убедена, че е изрекла всичко, което е смятала за нужно.
Тогава Зорница Вълкова се изправи бавно. Без излишни жестове, без трепване на глас, без сълзи. Сгъна внимателно салфетката, остави я до ръба на чинията и вдигна поглед към Ралица Маринова.
— Благодаря ти за откровеността.
Думите бяха тихи, но залата притихна — всеки ги чу ясно.
— Отгледах дъщеря си с едно просто правило: почтената работа не е срам. Трийсет години съм хранила хора. И никога не съм се срамувала от това. Срамното е празното сърце — беда, която не се лекува с пари.
Ралица се подсмихна и отвори уста да отвърне, но Зорница не ѝ даде възможност.
— Съпругът ми, Симеон Ковач, си отиде преди седем години. Да, беше строител. Само че не какъв да е. Той създаде холдинг, който изгради половината квартали на този град. Името му е известно на всеки, който има нещо общо с недвижимите имоти.
На една от масите едър мъж в тъмен костюм рязко се изправи. Лицето му побеля.
— Вълкова? — попита невярващо. — Зорница Николаева Вълкова?
— Да.
— Невероятно… Работил съм със съпруга ви. Симеон Ковач беше легенда. Всички знаем за фонда ви и за средствата, които сте вложили в детските болници из страната.
Ралица пребледня. Пръстите ѝ се вкопчиха в плота на масата.
— След смъртта му наследих всичко — продължи Зорница спокойно. — Сметки, акции, имоти, компании. Но никога не съм искала да стоя вкъщи и да броя пари. Празното бездействие беше нещо, което съпругът ми презираше. Затова останах там, където съм нужна.
Мъжът пристъпи към нея.
— Неловко ми е, че не ви разпознах по-рано.
Подаде ѝ ръка. Тя я прие. Към тях се присъединиха и други гости — онези, които вече разбираха с кого разговарят.
Ралица стоеше като вцепенена, неспособна да помръдне. Лицето ѝ бе изгубило цвят.
И точно тогава от съседната маса приятелка възкликна рязко, сякаш внезапно бе подредила парчетата на пъзела и осъзнала нещо притеснително.
