Ралица Маринова леко намести златната си гривна и извъртя рамо така, че брокатът на роклята ѝ да проблесне под светлината на полилея. Глъчката около масите секна – тя умееше да налага тишина. Пари, години упражнение и навикът да бъде център на вниманието вършеха работа безотказно.
Ива Костадинова се сви още в първия миг. Знаеше какво предстои. Цяла вечер бе забелязвала как свекърва ѝ хвърля коси погледи към майка ѝ, как нашепва нещо на приятелките си, сочейки с брадичка сивия костюм на Зорница Вълкова, как се намръщва всеки път, когато тя посягаше към вилицата.
— Мамо, недей — прошепна Боян Маришки, но гласът му се изгуби.
Ралица вече държеше микрофона.
— Скъпи гости, искам да кажа няколко думи за избора на сина ми.
В залата се спусна напрежение, като тишината преди буря.
— Признавам, представях си друга снаха. От нашия кръг. Но какво да се прави — влюбил се е. В обикновено момиче от скромно семейство. Нищо фатално, ще се справим.
Зорница седеше в края на масата, без да вдига очи. Дланите ѝ бяха спокойно положени върху покривката.
— Само че сега ще се наложи да издържаме не само младите, а и всичките им роднини. Когато майка ти цял живот разлива супа в училищната столова, за зестра едва ли може да се разчита, нали?
По масите се чу приглушен кикот. Някой неловко отмести поглед.
Ралица направи пауза, вкусвайки вниманието.
— Погледнете тази жена. Дори свестен костюм не е успяла да си купи. Явно заплатата на готвач не стига.
Ива рязко се изправи и изхвърча от залата. Боян тръгна след нея, но Ралица продължи, сякаш нищо не се бе случило.
— Е, нищо. Дъщеря ѝ изтегли печеливш билет. Няма да търка тенджери до пенсия като майка си. Ще живее в охолство. За наша сметка.
Тишината стана толкова плътна, че се чуваше скърцането на столовете. Една от приятелките на Ралица се опита да я дръпне за ръкава, но тя я отблъсна и остави микрофона върху масата, уверена, че е казала всичко необходимо.
