Мила Драганова не спираше да подскача край леглото, щастлива, че брат ѝ най-сетне има сили да играе.
— Никола, виж! Направих къщичка за мечето — говореше тя развълнувано, а момчето ѝ се усмихваше плахо. Болестта още не го беше пуснала напълно, но тази искрена детска радост бе като малък лъч светлина сред развалините на едно семейство, което трудно се държеше цяло.
След като следователят си тръгна, Кирил Живков се приближи до леглото на сина си. Никола не обърна глава настрани, както преди, но и не протегна ръце към баща си.
— Прости ми, тате… — прошепна Кирил, навел се ниско.
Детето замълча. В него още отекваха страхът и болката, които не се забравят лесно, дори когато си толкова малък.
Кирил падна на колене пред Росица Валентинова, без да се смущава от присъствието на медицинските сестри и децата.
— Прости ми… за всичко — каза той пречупено.
Гласът му трепереше, сълзите се стичаха по небръснатото му лице. В този миг осъзнаваше ясно: беше изгубил семейството си, доверието на децата, уважението към себе си. И вината нямаше кого другиго да търси.
Росица гледаше навън, към прозореца, зад който декемврийският сняг тихо се сипеше. Мислите ѝ бяха горчиви — отмъщението ѝ бе прекалено успешно. Кирил беше съсипан, унизен, без средства. Но цената се оказа ужасяваща: животът на Никола висеше на косъм, а онова, което някога се наричаше семейство, беше безвъзвратно разрушено.
Кабинетът на семейния психолог се намираше в тиха уличка близо до центъра. Месец след изписването от болницата Мила седеше на ниска масичка и рисуваше с цветни моливи. На листа се появи семейство — майка, баща и Никола, хванати за ръце, всички усмихнати.
— Децата се възстановяват добре — отбеляза психологът, наблюдавайки рисунката.
Кирил и Росица бяха седнали на кожения диван, но в двата му края, сякаш между тях имаше пропаст. За този месец Кирил бе остарял видимо — сиви нишки се подаваха в косата му, а погледът му носеше умората на човек, разбрал твърде късно стойността на изборите си. Росица стоеше изправена, но ръцете ѝ стискаха дръжката на чантата до побеляване.
— Никола все още избягва физически контакт с баща си — продължи специалистката, разгръщайки бележките си. — Това е напълно нормално след преживяната травма. Доверието при децата се връща бавно.
В ъгъла на стаята момчето подреждаше дървени кубчета, като от време на време хвърляше поглед към родителите си. Мила вдигна глава от рисунката.
— А защо татко не живее с нас? Никола все пита кога ще се прибере.
Въпросът увисна тежко. Росица се обърна към прозореца, Кирил стисна юмруци. Психологът внимателно обясни, че понякога възрастните вземат решения, които променят живота на всички.
— Това обаче не означава, че татко ви обича по-малко — добави тя и погледна Кирил.
Той кимна мълчаливо. Думата „любов“ звучеше болезнено, когато сам си разрушил онова, което си обичал.
Сградата на районния съд ги посрещна със студени стени и мирис на канцелария. Делото за развод започна точно в десет. Кирил дойде без адвокат — нямаше намерение да спори. В последния ред Силвия Живкова държеше внуците си. Мила си играеше тихо с кукла, а Никола беше задрямал в скута ѝ.
Съдията, жена на средна възраст, четеше иска с равен глас:
— Издръжка в размер на 30% от доходите. Раздел на общото имущество. Местоживеене на децата при майката. Ограничен режим на лични контакти под надзора на социалните служби. Ответникът има ли възражения?
Кирил се изправи.
— Нямам. Заслужавам това решение.
Залата потъна в тишина. Росица гледаше право пред себе си. Беше получила всичко, за което се бореше, но удовлетворение нямаше — само празнота. С едно решение съдът сложи край на брака, а семейство Живкови престана да съществува официално.
В същата нотариална кантора, където преди месец Росица бе отменила пълномощия, сега подписваше договор за продажба на вилата — онова място, където Кирил я беше изоставил с чувал картофи и вързоп дърва. Купувачите, млада двойка, преведоха сумата по сметката ѝ. Парите щяха да стигнат за лечението на Никола в немска клиника.
— Сделката е приключена — каза нотариусът, поставяйки последния печат.
Навън, до входа, Кирил чакаше. Беше дошъл да се сбогува с децата преди заминаването им за Германия. Силвия Живкова седеше в колата с внуците и не пожела да се среща с бившия си зет.
Кирил изглеждаше изгубен сред лъскавите витрини. Живееше под наем в малък апартамент, работеше като обикновен мениджър. Бизнесът му бе рухнал заедно с името му.
— Как са децата? — попита тихо.
— Никола почти не кашля. Мила се справя добре в училище — отвърна Росица хладно.
Той ѝ подаде плик.
— За лечението… Знам, че е малко.
Вътре имаше петнадесет хиляди лева — нищо в сравнение с откраднатото от Стефка Огнянова, но за него това бяха последните спестявания.
Летището отново ги събра — същото място, където преди месец всичко се разпадна. Сега чакаха полета за Мюнхен. Никола стискаше нов инхалатор, а Мила притискаше раница с играчки и книжки на немски.
Кирил приклекна пред сина си. Момчето не се дръпна.
— Аз ще съм добър… и ти бъди добър, татко — каза Никола тихо.
Кирил го прегърна внимателно. Мила подаде сгънат лист — рисунката от кабинета.
— Да не ни забравиш.
Той я прибра до сърцето си. Росица наблюдаваше сбогуването — без омраза, но и без прошка. Само умора и яснота, че някои рани остават завинаги.
Силвия хвана децата за ръце и ги поведе към изхода. Кирил остана до прозорците, докато самолетът на Lufthansa се издигаше над заснежена София.
Вътре Росица гледаше как светлините на града се смаляват. Оставяше след себе си разруха и горчив урок — че победата не винаги носи щастие.
Никола спеше спокойно на рамото ѝ. Немските лекари даваха надежда. Мила разлистваше брошура на клиниката.
— Мамо, ще се върнем ли някога? — попита тя.
Росица я погали по косата.
— Ще намерим нов дом.
Самолетът ги понесе към непознатото, с надежда вместо омраза и с шанс за ново начало.
