Нощта в болницата се влачеше като безкрайна сянка. Росица Валентинова седеше в реанимационната стая върху неудобен пластмасов стол, плътно до леглото на сина си. Малкият Никола Рилски лежеше неподвижен, обвит в кабели и тръбички, а апаратите около него отброяваха всеки удар на сърцето му и всяко механично вдишване. Студената му ръчичка беше притисната в дланта ѝ, сякаш тя можеше с топлината си да го задържи тук. Монотонното пиукане на мониторите показваше слаба, но налична мозъчна активност и това беше единственото, за което тя се вкопчваше.
Лекарите влизаха по часовник – проверяваха показатели, записваха нещо в картона и излизаха със същите безизразни лица. Нито надежда, нито отчаяние се четеше в погледите им. Росица не се отделяше от леглото, шепнеше думи, които никой не чуваше, и отправяше молитви към Бог, в когото никога не беше вярвала истински.
През стъклената преграда виждаше Кирил Живков. Той седеше на пода в коридора, облегнал гръб на стената, и плачеше без звук – така, както плачат порасналите мъже, когато светът им се разпада. Мила Драганова беше заспала в скута му, завита с неговото сако, а малко по-далеч Силвия Живкова дремеше на пейката, с наведена глава.
Към разсъмване състоянието на Никола се стабилизира. Въпреки това лекарите отказваха да дават прогнози. Росица беше прекарала нощта без сън, стискайки ръката на сина си и осъзнавайки, че замисленото от нея отмъщение се е обърнало срещу самата нея. Тя искаше да накаже мъжа си, да му покаже, че не може просто да напусне семейството и да отведе децата. Само че цената на този урок се оказа ужасяващо висока.
Първите слънчеви лъчи проникваха през мътните прозорци, когато дежурната сестра донесе на Росица чаша топъл чай.
— Идете да се освежите, аз ще остана при момчето — предложи тихо тя.
Росица отказа с поклащане на глава. Не беше в състояние да се отдалечи дори за минута, страхувайки се, че точно тогава Никола може да си отиде. Кирил прекара цялата нощ в коридора — без право да влезе и без сили да си тръгне. В мислите му се блъскаше въпросът кога всичко се беше объркало. Само преди ден е трябвало да е на плаж в Турция със Стефка Огнянова и децата, а сега беше разорен, изоставен и седеше пред стъклена стена, зад която синът му се бореше за живот.
Силвия Живкова се събуди първа и заведе Мила до болничното кафене. Детето трябваше да яде нещо и поне за малко да се откъсне от напрежението.
— Ще се оправи ли Ники? — попита Мила, дъвчейки сандвич.
— Ще се оправи, слънчице, непременно ще се оправи — отвърна бабата, без сама да вярва напълно на думите си.
В реанимацията апаратите продължаваха да отброяват секундите от живота на тригодишното дете. Росица не пускаше ръката му, с надеждата, че близостта ѝ ще го върне. В ума ѝ се въртеше една мисъл — че е готова да се откаже от всичко: от правотата си, от гордостта си, от желанието за възмездие, само и само Никола да отвори очи и да прошепне „мамо“.
Утрото на третия ден в реанимацията започна като чудо. Росица беше задрямала на стола, когато чу леко движение. Никола отвори очи и бавно обърна глава към нея. Погледът му беше ясен, осъзнат, жив.
— Мамо… — прошепна той едва доловимо, а тази дума прозвуча за нея по-красиво от всяка музика.
Сестрата веднага повика лекарите и след минута стаята се изпълни с бели престилки. Завеждащият отделението проверяваше рефлексите, светеше с фенерче в очите му и задаваше елементарни въпроси.
— Как се казваш? На колко си години?
Никола отговаряше тихо, но уверено, и всеки отговор беше доказателство, че мозъкът му не е пострадал.
— Това наистина е чудо — каза лекарят, разглеждайки показанията на апаратите.
Росица плачеше и обсипваше с целувки челото, бузките и малките му длани. Не можеше да повярва, че кошмарът е приключил и че детето ѝ е живо и стабилно. Показателите се бяха нормализирали, дишането се беше възстановило.
Кирил нахлу в стаята, щом чу гласовете. Три дни без сън бяха оставили следи — набола брада, зачервени очи, празен поглед. Когато видя Никола буден, се втурна към леглото, но момчето се стресна, обърна се и се притисна към майка си. В паметта му бяха останали виковете на летището и караницата по телефона. Детският ум беше съхранил страха от деня, в който всичко се разпадна.
— Не искам при тате — прошепна Никола, а тези думи нараниха Кирил по-силно от всяко обвинение.
Медицинската сестра донесе резултатите от спешните кръвни изследвания.
— В кръвта на детето има следи от силен седатив — съобщи тя.
Росица пребледня. Осъзна всичко мигновено. Приспивателното, което беше сложила във виното на Кирил… той го беше дал на децата преди пътуването. Кирил срещна погледа ѝ и разбра, че истината вече ѝ е ясна.
— Исках да спят спокойно по пътя — каза той глухо. — Дадох им по половин таблетка с вода. Мислех, че е безобидно.
Росица закри лицето си с ръце. Собственото ѝ лекарство едва не беше убило сина ѝ. Лекарят обясни, че успокоителните за възрастни могат да предизвикат обратен ефект при деца — вместо сън, силна възбуда, която отключва астматични пристъпи. Стресът, задушният въздух на летището и медикаментът заедно бяха създали идеалните условия за трагедия.
Два дни по-късно в болницата се появи следовател — мъж на средна възраст, с проницателен поглед и уморено лице. Носеше дебела папка с документи и снимки.
— Разполагаме с информация за Стефка Огнянова — започна той, подреждайки кадри от охранителни камери. — Това име е псевдоним. Истинската ѝ самоличност е Стефка Огнянова, професионална измамница, обявена за общодържавно издирване по три дела.
Той показа снимки от летището — жена със същото палто си тръгваше с куфара на Кирил, докато той се бореше за живота на сина си. Кирил гледаше и не вярваше. Жената, с която планираше нов живот, се оказа престъпник.
— Съпругата ви неволно ви е спасила от затвор — продължи следователят. — Огнянова работи с богати мъже с деца. Замисляла е да ви въвлече в схема за пране на наркопари.
От папката излезе и план на апартамент. При обиск в наетото ѝ жилище полицията беше открила архив от схеми, фалшиви документи, снимки на други мъже с децата им и записи на разговори. На бюрото ѝ имало подробен сценарий срещу семейството Живкови: упояване на децата по време на пътуване, инсценирано отвличане от бащата, последващ шантаж към майката за откуп и паралелно — продажба на жилище и прехвърляне на средства към подставени сметки.
— Наблюдавала ви е три месеца — обясняваше следователят. — Знаела е за болестта на детето, за семейните ви проблеми и за финансите. Вие сте били идеалната цел — успял бизнесмен в криза, готов на всичко заради млада любовница.
Кирил слушаше и усещаше как последната му илюзия се срутва. Дори чувствата на Стефка се оказаха добре изиграна роля. Той не беше мъж, покорил нечие сърце, а поредната жертва.
Росица мълчеше, стискайки ръката на Никола. Детето вече можеше да седи и да играе с играчките, донесени от Мила. Но всеки път, когато Кирил влизаше, Никола се криеше зад майка си. Доверието беше разрушено и никой не знаеше дали може да се възстанови.
— Огнянова беше задържана на летището при опит да отлети за Дубай — съобщи следователят на следващия ден. — Изтеглените от сметките ви пари са иззети и ще ви бъдат върнати след края на разследването.
Той подаде на Кирил документите за образуваното дело и протокола за подпис, докато Мила подреждаше конструктор до леглото на брат си и в стаята за първи път от дни се появи усещане за крехко, несигурно спокойствие.
