Кирил инстинктивно посегна към джоба си, за да извади телефона, но пръстите му опипаха празно платно. Апарата беше останал при Росица, забравен в къщата извън града. Сякаш съдбата нарочно отнемаше и последната възможност за контрол.
Стефка скочи рязко от стола и почти се втурна към коридора. Още при първия срещнат пътник го спря с пресипнал глас:
— Моля ви, дайте ми телефона си. Спешно е.
Паниката в гласа ѝ трудно се прикриваше. Мъжът, около петдесетгодишен, я изгледа със съчувствие и без колебание ѝ подаде мобилния си. Стефка набра номера, който Кирил ѝ изрецитира накъсано, сякаш всяка цифра му костваше усилие.
Силвия Живкова вдигна още при първото позвъняване, все едно е чакала точно този разговор.
— Росица е постъпила правилно. Тръгвам веднага да взема децата — каза тя равномерно, без капка емоция.
Гласът ѝ звучеше твърд и окончателен, като съдебно решение без право на обжалване.
Кирил изтръгна телефона от ръцете на Стефка и започна да крещи нещо несвързано, но отсреща вече беше прекъснато. В същия миг Никола започна да се дави. Първо се появи леко покашляне, после пристъпът се задълбочи — кашлицата стана спастична, болезнена. Детето се хвана за гърлото с малките си ръчички, устните му постепенно посиняваха. Мила се дръпна ужасена към стената и избухна в плач. Тя познаваше тези пристъпи и знаеше колко опасни могат да бъдат.
Кирил грабна сина си и се втурна навън от кабинета.
— Къде е медицинският пункт? Къде?! — викаше той, блъскайки се през множеството пътници.
Граничният служител посочи посоката, а минута по-късно те вече нахлуха в малка стая с ослепително бели стени и натрапчива миризма на дезинфектант. Медицинска сестра с бяла престилка трескаво отваряше шкафове, ровейки из чекмеджетата.
— Нямаме детски медикаменти за астма, само за възрастни! — каза тя с онзи специфичен професионален страх на човек, който разбира сериозността, но е с вързани ръце.
Никола хриптеше в прегръдките на баща си, гърдите му се повдигаха накъсано. В ъгъла Мила плачеше, стискайки любимата си кукла. Стефка се приближи до прозореца, извади собствения си телефон и започна бързо да пише съобщение. Лицето ѝ беше напрегнато, но не от тревога за детето — тя уреждаше своите дела, докато Кирил се бореше за живота на сина си.
Линейката пристигна след осем минути, които се сториха безкрайни. Фелдшерът — възрастен мъж с уморен поглед — огледа Никола и незабавно му постави инжекция.
— Тежък пристъп. Нужна е спешна хоспитализация — отсече той, докато подреждаше носилката.
Кислородната маска покри половината от лицето на детето. Кирил седна до него в линейката, без да пуска ръката му. Мила се сгуши в скута му и тихо хлипаше. Фелдшерът следеше показателите и от време на време даваше кратки инструкции на шофьора.
— По-бързо, сатурацията пада… рискът е сериозен — долови Кирил откъслечни думи.
Те го удариха по-силно от всеки юмрук. През задното стъкло той видя как от летището в обратната посока потегля жълто такси. Стефка си беше тръгнала, оставяйки ги сами срещу бедствието.
Линейката летеше по заснежения път, сините светлини разсичаха зимния здрач. Никола лежеше неподвижно, само слабите движения на гърдите под маската издаваха живот. За първи път от години Кирил се молеше — трескаво и отчаяно, готов да обещае всичко, само и само синът му да оцелее. Мила заспа в ръцете му, изтощена от страх и сълзи.
Фелдшерът отново провери апаратурата и мълчаливо поклати глава. Състоянието оставаше критично. Светлините на столицата преминаваха край тях, безразлични към чуждата болка, и Кирил осъзна, че предишният му живот е приключил. Вътрешният джоб на сакото му криеше самолетните билети за Турция — вече безсмислени парчета хартия. Стефка беше изчезнала заедно с мечтите му за ново начало, а Росица… тя се оказа по-прозорлива и по-безпощадна, отколкото той допускаше. Но сега това нямаше значение. Важен беше единствено Никола, който се бореше за всеки дъх.
Приемното отделение на детската болница ги посрещна с остра миризма на хлор и писукане на апарати. Лекарите светкавично прехвърлиха Никола на болнична количка, без да прекъсват наблюдението. Кабели и датчици водеха към монитор, а маската скриваше половината от лицето му.
Кирил се опита да ги последва, но едър охранител застана пред него.
— Само персоналът. Чакайте отвън — каза твърдо.
Мила се вкопчи в якето му и между сълзите повтаряше името на брат си. Вратите на реанимацията се затвориха, оставяйки ги в стерилния, студен коридор.
Пред главния вход спря стара „Тойота“. Силвия Живкова слезе от колата, а Росица я последва. Лицето ѝ беше бледо, но решително. Тя знаеше, че този сблъсък е неизбежен.
Коридорът пред реанимацията беше дълъг и тесен, осветен от бездушна неонова светлина. Кирил стоеше до стената — небръснат, с намачкана риза. Кокалчетата на ръцете му бяха окървавени — беше удрял стената, докато болката не притъпи отчаянието. Когато видя Росица, в погледа му нещо се срина.
— Какво направи?! Как можа да докараш сина ни дотук?! — изкрещя той, хващайки я за раменете.
В гласа му имаше повече ужас, отколкото гняв. Росица го гледаше мълчаливо. Мила забеляза майка си и се втурна към нея, ридаейки.
— Мамо, Никола не диша… посиня…
Детето се скри в палтото ѝ. Силвия Живкова безмълвно прегърна внучката си и я отведе настрани.
Началникът на реанимацията — мъж около петдесетте с изтощен поглед — разстла изследванията на масата и започна да обяснява сухо и професионално.
— Тежка хипоксия. Детето е на апаратна вентилация.
Росица стискаше ръба на масата, докато пръстите ѝ побеляха. Оток, кислороден недостиг, несигурен изход.
— Следващите двадесет и четири часа са решаващи — заключи лекарят.
Кирил отново набра номера на Стефка. Без успех. Телефонът беше изключен. В този момент той разбра, че е останал сам — без пари, без опора, с дете между живота и смъртта. До входа имаше банкомат. Той пъхна картата — отказ. Втората — същото. Третата не даде различен резултат.
С треперещи ръце се обади в банката. Отговорът беше учтив, но безмилостен:
— Тази сутрин в 9:30 упълномощеното лице Стефка Огнянова е изтеглило целия наличен лимит — общо 840 хиляди лева.
Кирил се свлече на пластмасовия стол, осъзнавайки, че е ограбен до последната стотинка. Пълномощното, дадено от доверие и любов, се беше превърнало в оръжие, което окончателно разруши живота му и го остави без изход точно когато съдбата нанесе най-тежкия си удар.
