Кирил Живков захвърли тежкия чувал с картофи върху заснеженото стъпало на вилата и се обърна към съпругата си с леден, окончателен поглед, в който нямаше и следа от колебание.
— Ето ти дърва и провизии за една седмица. Аз заминавам при Стефка Огнянова — за Турция. Децата тръгват с мен.
Росица Валентинова стоеше на прага, притиснала към гърдите си кожена папка с документи. Без да каже дума, наблюдаваше как Кирил припряно вади от багажника вързопи с дъбови цепеници и ги хвърля до стената.
— Смених ключалките на апартамента! — извика той вече от полуотворения прозорец на колата, а на задната седалка седяха децата им — петгодишната Мила Драганова и тригодишният Никола Рилски.
По устните на Росица се появи странна усмивка — усмивката на жена, която знае повече, отколкото предполага предателят ѝ. Двигателят изръмжа, гумите затънаха в мокрия сняг и тъмният автомобил бавно пое по тесния път между побелелите борове. Тя проследи с поглед червените светлини, докато не изчезнаха, и едва тогава стисна папката още по-здраво.
Вътре се намираха документи, които само след няколко часа щяха да превърнат самоувереното тържество на Кирил в пълно фиаско. Вятърът вдигна снежен прах от покрива и я запрати право в лицето ѝ, но Росица дори не потрепери.
Преди точно четиридесет и осем часа тя все още беше изоставена съпруга — жена, захвърлена далеч от града, за да може мъжът ѝ спокойно да отлети с любовницата и децата. Сега обаче държеше в ръцете си нещо много по-силно от обида — държеше правосъдието.
Месец по-рано Росица влезе в кабинета на Кирил, за да си вземе забравените очила. Случайно бутна купчина хартии на бюрото и листовете се разпиляха по пода. Сред тях погледът ѝ се закова в нотариално пълномощно за продажба на техния тристаен апартамент, издадено на името на Стефка Огнянова. Ръцете ѝ затрепериха толкова силно, че едва успя да фокусира камерата на телефона. Всеки ред прорязваше съзнанието ѝ като нож.
Кирил не възнамеряваше просто да я напусне. Планът му беше да я остави без дом и без опора, заедно с децата. Росица засне внимателно всяка страница, задържайки дъха си, за да не размъти кадъра.
От съседната стая се чу кашлица — Никола. Есенните студове бяха отключили нов пристъп на астмата му и инхалаторът вече не се отделяше от нощното му шкафче. Тя грижливо върна документите на мястото им и излезе, стискайки в джоба си телефона с компрометиращите снимки.
В детската стая Никола спеше, прегърнал плюшено мече, а до възглавницата му лежеше синият инхалатор — постоянният спътник на краткия му живот. Росица оправи завивката и целуна сина си по челото, вече напълно наясно, че на следващата сутрин ще посети нотариус.
Кабинетът на Галина Мартинова ухаеше на прясно кафе и скъп парфюм. Нотариуската прегледа документите внимателно, после поклати глава със сдържано професионално съчувствие.
— Формално всичко е изрядно, но имате пълното право да оттеглите всяко пълномощно, издадено от ваше име — обясни тя, изваждайки формуляри от чекмеджето.
Росица подписваше с хладната концентрация на хирург по време на сложна операция. Оттегляне на всички пълномощни за разпореждане с имоти. Прехвърляне на временната опека над децата на майка ѝ — Силвия Живкова. Всеки подпис беше премерен ход, юридически безупречен и необратим.
— Документите влизат в сила след месец — на петнадесети декември — каза нотариуската, поставяйки печата.
Росица само кимна. Точно за тази дата Кирил беше планирал пътуването до Турция. Тя бе видяла разпечатаните билети в телефона му. Оставаше единствено да чака и да играе ролята на нищо неподозираща съпруга.
Вечерта преди заминаването премина в обичайната суматоха. Кирил обикаляше апартамента, тъпчеше детски дрехи в куфари и непрекъснато говореше по телефона със Стефка, която звънеше през половин час с нови капризи и изисквания.
— Не забравяй лекарствата на Никола — напомни Росица, докато прибираше в раницата резервен инхалатор и опаковка преднизолон.
Тя приготви вечерята старателно, както винаги. Само че този път незабелязано пусна стрита таблетка приспивателно в чашата на Кирил. Той трябваше да заспи дълбоко, за да може тя да вземе телефона му и да изпрати съобщение на майка си: „Утре водя децата при теб за седмица.“ Силвия Живкова беше наясно с плана и чакаше този знак.
Лекарството подейства по-бързо от очакваното. Кирил заспа направо на масата, с отпусната върху ръцете си глава. Росица внимателно извади телефона от джоба му и написа краткото съобщение. Натисна „изпрати“. Готово. От този момент майка ѝ официално знаеше, че трябва да вземе внуците, а документите за опеката започваха да действат.
На сутринта Росица събуди децата по-рано от обикновено. Никола кашляше и хленчеше, молейки да остане с нея. Тя го прегърна силно и прошепна:
— Татко ще ти покаже морето, мило.
Провери още веднъж дали инхалаторът е в раничката му и целуна и двете деца с особена, болезнена нежност, без да знае кога ще ги види отново. Мила говореше развълнувано за пътуването, а Никола се притискаше към майка си, усещайки напрежението ѝ по детския си начин.
На задната седалка вече чакаше Стефка Огнянова — в нова кожена шуба, с безупречен маникюр и студен поглед на жена, свикнала да получава всичко. Тя дори не поздрави Росица, само хвърли поглед към скъпия си часовник. Кирил нервно подреждаше багажа, раздразнен от сутрешното забавяне.
Той беше убеден, че всичко е под контрол: да остави съпругата си изолирана на вилата, да отлети с децата и любовницата, а после да я постави пред свършен факт — продаден апартамент. Прост и жесток разчет на мъж, сигурен в собствената си безнаказаност.
Росица стоеше на стълбите и махаше за довиждане. Под мишница държеше кожената папка с копията на всички документи — нейният щит и доказателство, че понякога предателството се връща като бумеранг. Снегът скърцаше под краката ѝ, когато се върна в къщата. За първи път от месец насам си позволи да се усмихне истински.
На летището гишето за регистрация бучеше от гласове и съобщения на няколко езика. Кирил уверено подаде четири паспорта — своя, на Стефка и документите на децата. Мила се въртеше около него, разглеждайки цветните плакати с турски курорти, а Никола се държеше за крачола му, още сънен от пътя.
Служителката разглеждаше документите бавно и съсредоточено, сравняваше снимки, прелистваше страници. Веждите ѝ постепенно се смръщиха и Кирил усети първото неприятно свиване в стомаха.
— Разполагате ли с нотариално заверено съгласие от майката за извеждане на децата в чужбина? — попита тя спокойно.
Стефка започна нервно да потраква с лакираните си нокти по плота. Под разкопчаната шуба се виждаше скъпа рокля в цвят морска вълна. Мислено тя вече се разхождаше по плажовете.
— Какво съгласие? Аз съм бащата! — изрече Кирил объркано.
Служителката обаче вече набираше номер на службата за сигурност. Мила започна да хлипа, усещайки напрежението, а Никола дръпна баща си за ръкава и прошепна:
— Тате, искам при мама.
Кирил машинално погали сина си по главата, без да откъсва поглед от монитора, на който служителката въвеждаше данни. След десетина минути ги отведоха в малък кабинет на граничната служба.
Офицерът в униформа методично проверяваше информацията в системата, а по екрана една след друга излизаха официални записи. Стефка се размърда неспокойно на стола и непрекъснато поглеждаше часовника си — полетът им беше след час и половина.
— Считано от днешна дата, временен настойник на непълнолетните Мила Драганова и Никола Рилски е Силвия Живкова — прочете монотонно граничният служител.
В този миг Кирил почувства как подът под краката му се разклаща, а увереността му се разпада на парчета, оставяйки го в оглушителна тишина, от която вече нямаше лесен изход.
