Дъждът се изливаше на плътни струи, сякаш небето бе обърнало цяла кофа, когато спрях колата пред сградата на съда. Не бързах да изляза. Стоях зад волана и проследявах как капките се стичат по предното стъкло, печелейки си още няколко секунди отлагане, преди неизбежното — срещата с него. В този миг до мен с писък на спирачки се намести лъскав черен „Фолксваген“. Подскочих неволно. Типично за него — винаги държеше да се появява демонстративно.
„Боже, защо изобщо се съгласих да се видим преди заседанието?“ — мина ми през ума. И без това бях на ръба, а сега и това. Поех дълбоко въздух, сграбчих чантата и излязох под пороя. Чадърът, разбира се, си стоеше забравен у дома — напълно в мой стил напоследък.
Боян Маришки вече ме чакаше под козирката — гладко избръснат, самодоволен, облечен в чисто нов костюм. Щом ме зърна, присви очи. Някога от този поглед ми омекваха коленете. Сега усещах единствено гадене.
— Росице, вир вода си. Чадър да си купиш не можа ли? — подхвърли той с насмешка.
Не отговорих. Косата ми лепнеше по бузите, от шлифера капеше вода. Прекрасна визия за жена на четирийсет. Все тая. Отдавна бях спряла да се старая за него.
— Напразно дойде — огледа ме от глава до пети, сякаш бях дефектна стока. — Съдът така или иначе ще отсъди в моя полза. В най-добрия случай ще ти оставя нещо. В най-лошия… — усмихна се криво, — ще трябва да си търсиш нов покрив.
Стомахът ми се сви болезнено. „Къде да живея?“ — толкова лесно му звучеше. Все едно петнайсет години труд, спомени и лишения не значеха нищо. А фактът, че майка ми извади последните си спестявания, за да купим този апартамент? Че всяка стая беше правена с нашите ръце? За него това явно бе празен шум.
— Няма ли да кажеш нещо? — Боян се приближи още, обгръщайки ме с аромата на скъп парфюм. Сигурно подарък от новата му жена. За мен за такъв флакон щеше да ми брои стотинките. — И по-добре. Адвокатите ще говорят. Моят, между другото, е повече от уверен.
Гледах лицето му — познато до болка и в същото време напълно чуждо. Кога се превърна в този човек? Или винаги е бил такъв, а аз съм отказвала да го видя?
— Ще говоря вътре — посочих сградата на съда, преглъщайки буцата в гърлото си.
— Ах, Росице… — поклати глава той и направи жеста, който мразех най-силно — потупа ме по бузата снизходително, сякаш съм безпомощно дете. — Наистина ли си мислиш, че имаш шанс? Апартаментът е купен по време на брака, аз плащах ремонта, сметките. А ти? Въртеше се из къщи.
Пръстите ми се свиха сами в юмруци. „Въртеше се из къщи“… Значи така. А кой гладеше ризите му? Кой готвеше всяка вечер? Кой се грижеше за майка му, когато беше болна? И колко пъти носех цялата си учителска заплата вкъщи, когато в неговата фирма настъпваха поредните „трудни периоди“?
— Или си мислиш, че парите на майка ти имат значение? — гласът му стана леден, като октомврийския дъжд. — Това беше подарък. От обичаща тъща за любим зет. Никой няма да докаже друго.
Тогава едва не се разсмях. Наглостта му беше безгранична. Майка ми, Тодорка Каменар, цял живот спестяваше, продаде малкия си апартамент, за да ни помогне. Не подари парите — даде ги назаем. И настоя за разписка, която Боян, убеден в собствената си непогрешимост, подписа без да чете.
— Ще загубиш — хвърли той през рамо и се насочи към входа.
А аз останах на място, поемайки дъжда заедно с думите, заседнали между гърлото и сърцето ми. И точно тогава осъзнах — уморих се да се страхувам. Уморих се да се крия зад „семейство сме“, „трябва да се търпи“, „всички живеят така“. Стига толкова.
През стъклените врати забелязах позната фигура — моят адвокат, Людмил Балкански. Нисък, леко припрян, но упорит като кърлеж. Щом ме видя, замаха енергично.
— Влизате ли? Започваме!
Изправих рамене и прекрачих прага, оставяйки дъжда и старите си страхове навън. Днес щеше да бъде различно. Днес нямаше да мълча.
Битката за истината
Съдебната зала се оказа далеч по-скромна, отколкото си я представях. Нямаше мрамор, нито високи тавани — обикновено помещение с дървени пейки, служебна маса и портрет на президента на Република България на стената. Само строгата съдия в черна тога придаваше тежест на момента.
И тишината. Плътна, натежала тишина, от която ушите ми пищяха.
— Моля, всички да станат — прозвуча гласът на секретарката, а аз се изправих, усещайки как коленете ми омекват.
Боян седеше отсреща с доволна усмивка. До него — неговият адвокат, елегантен мъж със сребристи слепоочия и скъпо кожено куфарче. Цялото му излъчване говореше: „Това е формалност“.
Людмил Балкански ми прошепна нещо, но думите му не достигнаха до мен. В главата ми кънтеше една-единствена мисъл: „Ами ако той отново намери начин да се измъкне?“
