– Какво е това? Подигравка ли е?
– Не, скъпи. Това е факт. Не съм уволнена. Повишиха ме. Исках единствено да видя как ще реагираш, ако животът ме спъне. Ако ми потрябва рамо – не пари, Радослав, а човешка подкрепа.
Радослав Пиринки пребледня, после кръвта се втурна в лицето му. По чертите му се изписа цял спектакъл – уплаха, алчност, срам и трескаво търсене на извинение, което да звучи убедително.
– Цвети… Цветелинке… – опита се да се усмихне, но гримасата се разпадна още в началото. – Е, бива ли така! Каква актриса си! Решила си да ме тестваш? Аз просто бях на ръба! Мислех за семейството ни! Напрежение, разбираш ли? Никога не бих те изоставил!
Скочи и направи крачка към нея, но Цветелина Вълкова отстъпи и вдигна длан като стоп-знак.
– Остани там. Не идвай по-близо.
– Айде, де, не се цупи. Пошегува се – добре, смяхме се и толкова. Чуй ме: с тези пари можем да направим чудеса! Не само вилата – колата да сменим! Онзи кросоувър, дето го гледах, помниш ли?
Способността му да сменя ролите си за секунди беше поразителна. Преди миг я пращаше да се крие при майка си и да търка подове, а щом надуши доходи, отново се превърна в „грижовен съпруг“.
– Нищо общо няма да променяме, Радослав. По-точно – аз ще променя. Собствения си живот.
Тя влезе в коридора и отвори гардероба. Куфарът му беше подготвен отдавна. Знаеше, че няма да забележи липсата му от антрето – никога не гледаше там.
– Вещите ти са събрани. Повикай такси и отивай при майка си. Идеята ти ми хареса. Само че ще живееш там сам.
– Гониш ме? – зяпна той. – Заради тъпа шега? Това е несериозно! Петнайсет години сме заедно! Това е семейство!
– Не, Радослав. Това беше мираж. Семейство значи „и в лошото, и в доброто“. При нас формулата е друга: аз съм добре – ти си до парите. Аз съм зле – аз съм „товар“ и „нула“. Не искам да чакам деня, в който ще се разболея или остарея и ще ме бракуваш.
– Няма да мръдна! – изрева той, захвърляйки маската. – Тук съм регистриран! Имам право!
– Регистрацията не е собственост. Апартаментът е мой. Имаш десет минути да си тръгнеш доброволно. Или викам полиция и им пускам записа от вечерята, където ми отправяш заплахи и ме изнудваш. Между другото, диктофонът работи още от началото.
Беше блъф, но Радослав, както всеки страхливец, го преглътна без колебание. Хвърли ѝ злобен поглед, грабна куфара и, псувайки, се насочи към вратата.
– Ще съжаляваш! – изкрещя от прага. – Кой ще те иска на четирийсет и пет? Кариера с бръчки! Ще се върнеш на колене! Майка ми беше права за теб!
– Ключовете – на шкафчето, – каза Цветелина спокойно.
Звъннаха металните халки. Вратата се затръшна.
Тя остана сама в тишината. Очакваше сълзи, треперене, срив. Вместо това я заля лекота – сякаш тежък, задушлив товар се смъкна от раменете ѝ след години носене по навик.
В кухнята събра евтината наденица и макароните от масата и без колебание ги изхвърли. Отвори хладилника, извади бутилка качествено бяло вино, скрита зад тенджерата със супа, и си наля догоре.
Телефонът иззвъня отново. Донка Балканска. Явно Радослав вече беше докладвал. Цветелина погледна дисплея, усмихна се и натисна „Блокирай“. Направи същото и с номера на съпруга си.
Утре започва нов етап. Труден и отговорен, но истински. Живот, в който никой няма да брои хапките в чинията ѝ и да я нарича бреме. Тя застана до прозореца и се взря в вечерния град. Светлините блестяха уверено, сякаш обещаваха, че най-хубавото тепърва предстои.
