…и изобщо – като си по цял ден у дома, можеше поне още веднъж да минеш пода. Прахът си стои, все едно никой не живее тук.
Вечерята премина в тежка, почти физически осезаема тишина. Цветелина дъвчеше преварените макарони, които Радослав щедро беше залял с кетчуп, и усещаше как в нея угасва и последната искра чувство. Любов вече нямаше. Беше останало само отвращение и някакво хладно, научно любопитство – докъде всъщност е способен да стигне.
Изтекоха няколко дни. Цяла седмица Цветелина дисциплинирано „посещаваше интервюта“. В действителност се разхождаше из парка, влизаше в кино салоните следобед, заседяваше се в малки, уютни кафенета и вкусваше свободата на тънки глътки. Когато се прибираше вечер, нарочно придаваше на лицето си уморен, леко сломен вид.
– Е, какво стана? – посрещаше я Радослав, без да я пита как се чувства, а по-скоро като проверяващ чиновник.
– Засега нищо. Казаха, че ще се обадят – отвръщаше тя спокойно.
В четвъртък вечерта той седна срещу нея на кухненската маса. Беше се изпъчил, с онази сериозност, с която хората си въобразяват, че решават съдби.
– Цвети, така повече не може. Изтощен съм. Връщам се от работа и вместо спокойствие ме посреща твоето кисело мълчание. Пари няма, перспектива няма. Говорих с майка ми…
– И какво те посъветва майка ти? – попита тя с привидно любопитство.
– Има решение. Продаваме твоята кола. Така или иначе само стои, харчи бензин. С тези пари ще покрием част от кредита ми и ще имаме резерв. А апартамента… мисля, че е разумно да го отдадем под наем. Това са сигурни доходи.
– А ние къде ще живеем? – попита Цветелина, вече с усещането, че разговорът се превръща в фарс.
– При майка ми. Тя има тристаен, място бол. Ще се настаним в малката стая. Тя няма нищо против, даже се радва. Ще ѝ помагаш вкъщи – възрастна е, трудно ѝ е сама. А аз ще работя спокойно, знаейки, че имаме пасивен доход.
Пред очите на Цветелина се появи картина: тя и Радослав, натъпкани в една стая, под непрекъснатия надзор на Донка Балканска. Домашни задължения, наставления, обяснения за всяка хапка. И всичко това, докато нейният собствен дом – уютен, подреден с любов и платен основно с нейните пари – ще бъде обитаван от непознати.
– Тоест предлагаш да стана квартирантка при майка ти и едновременно прислужница? Да продам колата си, купена с моята премия преди две години?
– Не твоята, а нашата! – избухна Радослав. – Женени сме, всичко е общо! И не квартирантка, а част от семейството. В момента ти си нула, Цвети. Товар. Аз се опитвам да спася кораба, а ти пак се инатиш.
В същия миг телефонът ѝ иззвъня кратко. Съобщение. Потвърждение за преведен бонус при постъпване на новата ѝ работа. Сума с пет нули, която грееше дори през екрана.
Цветелина стана бавно, отиде до прозореца и отвори крилото. В кухнята нахлу свеж пролетен въздух, разреждайки застоялия мирис на евтина наденица и самодоволство.
– Знаеш ли, Радослав – обърна се тя към него с усмивка. Усмивката беше светла, но ледено студена. – Планът ти е брилянтен. Продажби, наеми, уплътняване. Направо социално инженерство. Само че има една дребна подробност.
– Каква пък подробност? – смръщи се той, вече нащрек.
– Апартаментът е купен от мен преди брака. Ти си само с адресна регистрация, без никакви права. Колата е на името на майка ми, така че и нея няма как да продадеш. А що се отнася до „товара“…
Тя се върна при масата, отвори чантата си и извади сгънат лист. „Заповедта за уволнение“, която беше разпечатала за достоверност, лежеше отгоре. Под нея – истинският трудов договор.
– Чети – каза тя и бутна документите към него.
Радослав прехвърли първия лист, после втория. Очите му се разшириха, устата му остана полуотворена.
– Регионален директор… заплата… – гласът му секна, когато видя цифрата, и в кухнята настъпи напрежение, което ясно подсказваше, че истината тепърва ще се разгръща.
