– Радослав Пиринки, трябва да поговорим сериозно – Цветелина Вълкова остави вилицата на ръба на чинията. Металът издрънча в порцелана и в притихналата кухня този звук прозвуча неестествено остро, почти като изстрел.
Съпругът ѝ, без дори да откъсне поглед от екрана на смартфона, продължи спокойно да дъвче кюфтето си. Очите му останаха впити в новинарския поток, само веждата му едва се повдигна – знак, че е чул, но няма никакво намерение да прекъсва „почивката“ си. За петнадесет години брак Цветелина беше изучила тази физиономия до съвършенство: за него вечерта у дома означаваше пълно изключване, а всеки разговор, изискващ мисъл или отговорност, се приемаше като досадно посегателство.
– Радослав, моля те, остави телефона – в гласа ѝ се прокрадна онзи стоманен оттенък, от който подчинените ѝ в службата се стягаха, но който върху съпруга ѝ нямаше никакъв ефект.
Той въздъхна демонстративно, заключи екрана с показно движение и я погледна така, сякаш го бяха изтръгнали от нещо изключително важно заради пълна глупост. В погледа му се четеше добре познатото раздразнение на човек, на когото пречат.
– Какво пък стана, Цвети? – подхвърли той. – Пак ли смесителят в банята капе? Нали казах, че в събота ще го погледна. Или майка ми пак те е изгледала накриво на рождения ден на леля Виолета Радославова?
– Уволниха ме.
Настъпи тишина, тежка и плътна, сякаш въздухът в кухнята се сгъсти. Радослав застина с парче хляб в ръка. Първо по лицето му пробяга недоверие, после бавно осъзнаване, което почти веднага се превърна не в съчувствие или тревога за жена му, а в дребна, припряна паника.
– Как така уволнили? – гласът му пресекна. – Шегуваш се, нали? Ти си началник отдел „Логистика“. Десет години си там. Кой ще те махне?
– Съкращение – Цветелина сведе поглед към шарката на покривката, сякаш търсеше опора в нея. Трябваше да изглежда убедителна. – Дойде ново ръководство, започнаха да „оптимизират разходите“. Закриха позицията ми. Днес подписах документите. Дадоха ми обезщетение за две седмици и толкова.
Радослав хвърли хляба обратно в чинията. Скочи от стола и започна да крачи нервно из тясната кухня, като на косъм да не се удари в хладилника.
– Оптимизирали… А за хората мислят ли? – избухна той. – Цвети, ти осъзнаваш ли какво направи? – рязко спря и посочи към нея с пръст. – Защо не се борѝ? Защо не отиде при директора? Имаме кредит за колата още две години! А дачата щяхме да обличаме със сайдинг това лято! С какво си мислеше, като подписваше?
Тя беше подготвена за бурна реакция, но обвиненията, изсипали се още в първите секунди, я заболяха. Някъде дълбоко, наивно и почти детски, се беше надявала, че Радослав ще се приближи, ще я прегърне и ще каже: „Спокойно, ще се оправим. Аз работя, няма да останем гладни.“ Вместо това получи разпит и присъда.
– Опитах, Радослав. Нямаше смисъл – прошепна тя, стараейки се гласът ѝ да звучи сломен. – Това беше решение на собствениците. Аз съм в ужасен стрес… толкова ме е страх…
– Страх я било! – изкряска той. – А на мен как ми е? Заплатата ми едва стига за храна и сметки, ако сме честни! Знаеш, че в завода времената са тежки, орязаха премиите. С какво ще живеем? С твоето обезщетение ли?
Той отново грабна телефона, този път не за развлечение. Отвори банковото приложение и започна трескаво да смята, движейки устни.
– Значи почивката в Турция отпада, това е ясно. Колата… може и нея да се наложи да продадем, ако до месец не си намериш работа. Цвети, осъзнаваш ли в каква дупка ни набутваш с това твое бездействие? Нормалните хора се държат със зъби и нокти за мястото си!
Цветелина мълчеше. Гледаше човека, с когото беше споделяла легло и трапеза петнадесет години, и изведнъж той ѝ изглеждаше напълно чужд. В съзнанието ѝ неочаквано изплува споменът от преди пет години – времето, когато Радослав половин година беше без работа, а тя не му каза нито една упрекваща дума и пое всичко на плещите си, убедена, че семейството означава подкрепа, а не обвинения.
