В самия праг. Гледахте. И нищо не направихте. Дори не изрекохте едно „Светослав, стига толкова“. Просто стояхте там и чакахте той да приключи.
Мълчанието се стовари тежко, като гъста мъгла. Майка ми ме гледаше със свито сърце, но и с тихо одобрение. Баща ми — със сдържана, едва овладяна ярост.
— Тръгваме си — отсече той. — Започвай да си събираш багажа.
— Не — отвърнах без да повиша глас. — Няма да ходя никъде. Това е моят дом. Купен е с мои средства.
С парите от наследството на баба ми. Помниш ли? Ти, Светослав Странджански, не си вложил и лев. Нито един.
Той изсумтя подигравателно:
— Само това остава — да кажеш, че живея на твой гръб!
— Точно така е! — отсякох рязко. — Имаш непогасен кредит, три заема с просрочие и вече десет години си „временно“ на същата длъжност, от която започна. А аз плащам сметките, храната, ремонтите… И през цялото това време ти тайно си превеждал мои пари — да, проверих — по сметката на Дарина Богданова. Жената, с която очевидно отдавна обсъждаш как да се отървеш от мен.
Светослав пребледня.
— Ти… ти ме следиш?
— Пазя се — казах спокойно. — И още нещо. Направих копия на всички документи за къщата. И прехвърлих собствеността на майка ми. За всеки случай.
Майка ме погледна изненадано, но запази мълчание.
— Нямаше право! — изпищя Венета Кирилова.
— Имах. Имотът е купен преди брака. Освен това доказах, че по-голямата част от средствата са мои. А вашият син не само че не е помагал — харчил е парите ми за любовницата си. Между другото, Дарина ми се обади вчера. Много се уплаши, когато разбра, че ще подам молба за развод и за връщане на средствата. Дори се съгласи да даде показания.
Свекървата отстъпи крачка назад, сякаш я бях ударила.
— Вие… вие сте се наговорили?
— Не. Просто спрях да мълча.
Светослав стисна юмруци.
— Ти съсипа всичко! Нали можехме да го решим по друг начин…
